Баница на вeтър

Петък - Дългият път до Кушадасъ

Тръгване в петък, 12 септември, 19:00 – така е написано в рекламните материали за екскурзията. Хотелът е 2 звезди, но „прилича на нашите 3 звезди“ - уверява ни организаторката.

Със съпругата ми пристигаме на мястото за тръгване в 18:40 – нетърпеливи сме да не изпуснем автобуса. Носим полупразен куфар, паспорти и фотоапарат. Не сме първите, група млади хора са насядали по масите на близкото кафе и се оглеждат за някой друг, помъкнал куфари в този необичаен час. След 10 минути започват да пристигат коли, возещи останалите почиващи и техните куфари – кой с повече, кой с по-малко.

Пристига и автобусът. Захвърляме куфарите в багажното отделение и бързаме да се качим в автобуса. „Качване по реда на записването“ - провиква се организаторката, но никой не я слуша. Въпреки това нямаше оплакване от лоша седалка или неудобно място. Добър знак – няма скандалджии в групата.

Оглеждам хората в автобуса. Няколко млади семейства - едните женени от 2 седмици, приятели и приятелки, няколко семейства на наша възраст и две-три баби с младежки дух.

В 18:50 автобусът потегля без да сме проверили дали всички са се качили. След 15 минути спираме – двама приятели са изпуснали автобусът и съпругът на организаторката ги вози с колата си към нас. Потегляме отново. Вече се стъмва.

Пътуваме от Бургас към Малко Търново. Напускаме пътя край морето и минаваме през многобройни малки селца. Пътят е в добро състояние, но завоите следват един след друг. По-късно ще се окаже, че това е само тренировка за безкрайните завои на турска територия.

Българската граница минаваме безпроблемно. „Сега малко по-сериозно, че тези са по-строги“ - съобщава шофьора. Слизаме и се нареждаме в неравна линия за да минем на гишето за паспортна проверка на турската граница, над което е написано „Европейски съюз“ или нещо подобно. Очите ни оглеждат внимателно първите турци, които срещаме. Лично на мен много от тях ми приличат на българи, все пак и тук е било населено с много наши сънародници.

Паспортната проверка минава безпроблемно. Отправяме се към гишето на банката да обменим първите евро за турски лири. Курс купува е 1,73 лири за Евро. Преди да тръгна се „начетох до козирката“ от Интернет – курс на лирата към еврото, карта на Кушадасъ, забележителности в града, Ефес и Памуккале. Курсът на еврото ме устройва – официалният курс, който видях бе 1,75. Тъкмо да сменя и чувам „А-а, що да сменям тук? Там ще сменя на 1,90“ Дамата не за първи път посещава Кушадасъ и решавам да и се доверя. Все пак сменям 20 Евро – за всеки случай. Когото сменяш по-малко от 100 евро, касиерът закръгля сумата и не дава „стотинки“. След обмяната се отправяме към малко гише с надпис „Free shop“ над него. Цените не са много по-различни от магазините в България, но си купуваме стек цигари. За наше съжаление евтиният безмитен магазин на българската граница е затворен

Може да ви е от полза
Непременно сменете пари на границата, особено ако пътувате в петък. Събота и неделя банките са затворени. Може да се съберете няколко човека и да смените точно 100 евро и после да си ги разпределите – така стотинките няма да останат за касиера

Отново на автобуса и пак гранична проверка – отваряме паспортите и необичайно свеж за късния час граничар иска да погледне турският печат във всички паспорти.

Продължаваме със завоите, но вече на турска територия. Като деца се оглеждаме през прозорците да видим как живеят комшиите. По улиците виждаме изключително мъже. В кафенетата – също. Седят и играят табла, тихо и спокойно. (Така си мислех, а после се оказа, че играта в същност е вид домино.) Улиците са сравнително чисти, а магазините, чиито витрини виждаме приличат на нашите.

След полунощ достигаме протокът Дарданели. Веднага се качваме на ферибот. Дали е късмет или чиста случайност, не зная. Очаквах поне половин час да почакаме за фериботът, който ще ни отведе в Азия.

Веднага излизаме от автобуса – до един награбили фотоапаратите. Правим първите снимки – на нас самите, но на ферибот между два континента. Влизаме в кафенето и търсим кафе. Местните хора пият чай, но ние си държим на кафето.

Виждаме, че наближава брега и се качваме в автобуса. Едва платформата е докоснала кея и автобусът тръгва с пълна газ – ние сме на почивка, но шофьорите... път ги чака.

Вече е късно, опитваме се да спим. Спираме през няколко часа – радост за пушачите, които в автобуса са дискриминирани – пушенето в него не е разрешено. Спирките са главно бензиностанции с безплатни тоалетни – отново българска пресметливост. След няколко дни, когато сме похарчили предвидените за почивката „евра“ и сме подхванали резервните пари, тази пресметливост вече е забравена, но тук сме още в началото.
Почти всички спят и пътя неусетно минава, въпреки непрекъснатите завой. Чудя се как шофьора успява да поддържа високата скорост, с която се движим.

Започва да се разсъмва и погледите ни са отправени към заобикалящите ни маслинени горички. Не гори, а безкрайни маслинови полета. Кой ли ги бере тези маслини? - си мисля. Едва ли има проблеми, -отговарям си сам, - населението на Турция се увеличава постоянно и стабилно, има хора за всякаква работа.

Движим се покрай морския бряг и е интересно – малки селца на крачка от морето. Някой съвсем слабо са засегнати от туристическия бум, но навсякъде се виждат строежи на туристически къщички, еднотипни, със задължителният слънчев бойлер на покрива. Вече не прилича на България, напомня ми повече за Кипър.

Пътищата са добри, но тесни. На много места, особено в края на градовете се строят нови кръстовища и на няколко пъти объркваме пътя. Организаторката пуска списък на екскурзиите по желание. Предложенията са: Ефес и къщата на Дева Мария, Памуккале с посещение на СПА-център и обяд в 4-звезден хотел, круиз с яхта по егейско море – спиране в три различни залива с обяд и безалкохолни напитки, посещение на Кервансарай с 3-часова традиционна турска програма и посещение на остров Самос.

Наближаваме Кушадасъ. Това разбираме не от околния пейзаж, а от уговорката, че „към 11 часа сме там!“ Вече е почти 10:30.

Изненадващо полицейска палка спира автобуса. Един от екскурзиантите влиза в ролята на преводач. Никой нищо не ни казва. Решаваме, че е рутинна проверка или дребно нарушение на правилата понеже приключваме сравнително бързо. След 15 минути ни спират отново. Този път за по-дълго. Отново оставаме без информация – явно не искат да ни безпокоят. След няколко дни научаваме причината – преди време група български туристи са останали на улицата, след като са отказали да ги настанят в хотела поради неплатени задължения на българска фирма към турския собственик. Ние нямаме такъв проблем.

Влизаме в Кушадасъ. Вижда се морето – не Черно, а Егейско. Огромни хотели,четири и пет звездни, са накацали по хълмовете. Ние продължаваме към центъра на града.

След една безкрайна маневра на заден ход спираме до хотел Теджимен.

Събота - Хотел Теджимен


Входът на хотела
Посреща ни Мустафа – български турчин, преселил се преди години в Турция, наемател на хотела. Хотелът се стопанисва от семейството му, заедно с по-малката им дъщеря, както и няколко души помощен персонал. Всички са изключително любезни. Може да ги питате за всичко необходимо – откликват веднага и никога не отказват да помогнат.

Написано след време:
2009 г бе последната, в която Мустафа наема хотела. Вече може да има промени в хотел Теджимен - добри или не-дотам приятни.

Първото, което виждаме е малко дворче с маси и пейки в него. Дърветата са предимно палми.


Мустафа и съпругата му (в дясно)


Дворът на хотел Теджимен
Влизаме във фоайето. Съпругата на собственика раздава ключовете. Някой стаи още не са готови. Предишните гости са си заминали съвсем скоро и камериерките не смогват да подготвят всички стаи толкова бързо.


Фоайето на хотела
Получаваме ключ, влизаме заедно с куфара в асансьора и се качваме към стаята. Тук е първата изненада – двете звезди са си две български звезди, а не три. Явно, човекът, който ни обясняваше не е влизал скоро в български тризвезден хотел.

Славата на хотела е преминала – всичко е поизносено, но е прясно боядисано и чисто. Така остана и през следващите дни. Макар да очаквахме хладилник и кабелна телевизия, хладилник нямаше, а ТВ не работеше. По-късно взехме батерии за дистанционното (от рецепцията, безпроблемно) и успяхме да включим телевизорът, но имаше само турски програми. Така и не остана време за телевизия през следващите дни. Хладилникът ни липсваше, но все пак внасянето на храни и напитки в хотела не е разрешено. Тази забрана бе нарушавана през следващите дни постоянно, настоятелно и усърдно от всички почиващи. Собственикът се мръщеше, но ни разбираше – и той беше живял в Майка България.


Леглата в хотела
Оказа се че леглата са удобни – наспивахме се прекрасно и се събуждахме рано. За парите, които платихме, направо си беше супер. Бяхме предупредени, че във всички стай има само единични легла, но после се оказа, че две момичета са настанени в стая със спалня и трето легло, а ние – семейство, което след година ще достигне до сребърна сватба – на две отделни легла. Може би, някой е решил, че не ни трябва двойно легло ...

Може да ви е от полза
Ако държите на двойно легло, попитайте веднага след пристигането.

Изваждаме туй-онуй от куфара и слизаме в барчето да опитаме турската бира „Ефес“. Преди години, в началото на демокрацията, на няколко пъти купувахме с приятели цели стекове с кутийки „Ефес“ - евтина и вкусна, докато един ден просто изчезнаха от склада. След това дойде зимата и ни остана само спомена от вкуса на турската бира. Следващото лято забравихме за нея.

Тук – нова изненада. Три турски лири (към 3,50 лева) за бутилка от 500 мл. Взимаме по една и отпиваме. Вкусът е същия както го помним. Следващия ден научаваме, че ислямската партия, която е на власт, нарочно поддържа високи цени на алкохола – коранът de facto го забранява.


Пием си бирата и оглеждаме двора. Уютен, закътан – наоколо е спокойствие и тишина. Неволно си спомням шумния Слънчев бряг. В края на двора, до стената се намира басейна. Не е много голям и, за щастие, е осветен от слънцето. На шезлонгите до него се прекарва приятно в печене на слънце, четене или лека дрямка.

Кушадасъ е презастроен. Много от хотелите в града са загубили басейните си след като съседните сгради са ги засенчили. Ние сме направо късметлии – хотелът е близо до центъра, спокойно е и има басейн.


Организаторката ни обяснява къде е най-близкия евтин магазин „Dia“ и веднага го преглеждаме. Отново сравняваме с България – бананите са по-евтини – вземаме, бирата е 2,20 лири – по една за всеки, едри фъстъци – и от тях. Местната водка е 40 лири – скъпо, остава си на рафта...

Може да ви е от полза
До магазин Диа се стига като завиете надясно при излизане от х-л Теджимен, след това в ляво, пак дясно и на първото кръгово движение пресичате улицата направо и завивате в дясно – след 10 - 15 метра магазинът ще е от лявата ви страна .

Връщаме се в хотела. Изпиваме си бирата преди да се стопли и си изяждаме приготвените от България сандвичи. Един остава и преди да си заминем го изхвърляме. Лягаме да поспим, но преди това прочитам страница-две от книгите, които си носим. Моята я започнах преди началото на зимния сезон.

Наспивам се бързо, леглото е удобно и меко, като облаче – от онези, по които стъпват ангелите от бабиното ковьорче, дето висеше на стената. Слизам на двора и плащам за двете екскурзии, за които се записахме още сутринта в автобуса - 35 евро за Памуккале и още толкова за Ефес на човек. Първата новина е, че още следващия ден заминаваме до Памуккале.

Дойде ред и на първата вечеря - „на шведска маса“. От дясно са подредени поне 15 вида салати, пържени тиквички и патладжани. В ляво готвачката сипва основното ястие и всеки може да си вземе десерт. Следващите дни се появиха няколко сърби, които се пререждаха, вземаха огромно количество храна и я оставяха по чиниите. На собствениците им се плаче – останалата храна не се изхвърля.Каквото не може да се сервира следващия ден, се раздава на персонала. Турците имат уважение към хляба – сред огромното население на страната не може да няма гладни хора.

Първата вечер основното ястие е пиле фрикасе с гарнитура ориз – може би пилаф, с отличен вкус. През следващите вечери салатите се запазват като асортимент, сменят се основните ястия и десертите. Месото в Турция е скъпо и не е в изобилие на масата, десертът е основно диня, но име и вечери с местни сладкиши. Едва ли някой е останал гладен – наблягахме на зеленчуците, което при високите температури не е лоша идея.

След вечеря тръгваме с дамата, която знае къде да обменим евро по курс 1,90. Високо над града има паметник на Кемал Мустафа (Ататюрк – бащата на Турция) – създателя на светската турска държава, бивш военен аташе на Османската империя в София, лудо влюбен в дъщерята на български генерал.

По пътя се стъмва и вече виждаме вечерния град. Вървим покрай малка река, по-точно канал с две редици палми покрай него. Постоянно се чуват клаксоните на малки автобусчета, твърдо решени да не изпуснат и един клиент. Шофьорите правят път на пешеходците и карат внимателно макар и бързо. Полиция не се вижда - и следващите дни също. „Има много полиция, но цивилна“ - казва Мустафа, когато споделихме с него впечатленията си.

Търсим да купим дамски бански. Намираме още в първият магазин, в който влизаме. При това сме хванали намалението в края на сезона - обикновен бански от две части е намален от 250 на 125 лири. Опитваме в друг магазин и там цената е вече 60 лири. Продължаваме да търсим.

Достигаме до бюро за обмяна на валута. Сарафите са мъже и работят бързо. На гишето пред клиента има калкулатор, за де си направиш сметката. Сменят и най-малките банкноти. За изненада на нашата водачка курсът е 1,71 – по-нисък и от границата. Оказва се, че последния път, когато нашата спътничка е сменяла е било преди 3-4 месеца, тогава и на границата е бил по-висок. Курсът тук е нормален за събота вечер – все пак банките са затворени и ще отворят чак в понеделник, а какъв ще е курсът тогава – не се знае.

Може да ви е от полза
И тук нямат стотинки. Добре е да се сменят суми кратни на 100. Тогава си плащат всичко.

Недалече от обменното бюро е пристанището. Отиваме натам и правим снимки. Виждаме още един паметник на Кемал Ататюрк с момче и момиче. Напомня ми нашите тоталитарни паметници – вождът води младежта към светлото бъдеще. Достигайки до пристанището се уморяваме и се отказваме от разходката.


Един от паметниците на Ататюрк
По обратния път се заговаряме с един български турчин, приседнал пред закътано магазинче в пресечка на главната пешеходна улица. Питаме за бански – има. Не при него, в съседния магазин, по-скоро сергия, малко по-навътре. Продавачката е отишла на джамия, обслужва ни момичето от съседния магазин – говори английски и се разбираме добре. Цената на етикета е 25, опитваме се да намалим на 20 и накрая се спазаряваме за 23 лири.

Може да ви е от полза
Носете си бански от България. Магазините в страни от централните улици са с по-ниски цени и пазаренето върви по-лесно

.
Прибираме се в хотела. Първа вечер е и сме уморени. Времето е прекрасно и много от групата са насядали по масите с бира, кола или негазирана турска лимонада в ръка. Сядаме и ние за малко. В стаята превъртаме каналите на телевизора, прехвърляме няколко страници от книгите и заспиваме.

Неделя - Памуккале - бялата крепост

Този ден не само видяхме една природна забележителност – крепостта от памук, както се превежда името Памуккале, но се запознахме и с един забележителен човек – Халил.

Рано сутринта закусваме набързо - домати, краставици, маслини, масло, конфитюр, сирене, варени яйца (през ден се редуваха с малки кренвирши), хляб, сок и чай.

Почти всички са се записали на екскурзията. Съобщават ни, че автобусът е спрял малко по надолу и тръгваме към него. Спрял е точно срещу магазин Диа.

Автобусът от турската туристическа агенция е голям, чест и освежен специално за нас. Още сядаме и екскурзовода започва. „Казвам се Халил“ - български турчин, напуснал България дълго преди „голямата екскурзия“. Казва нещо на турски или на арабски. „Ние така казваме преди началото на всяка работа“ - „В името на Аллах, всемогъщия, всемилостивия“- „вие не зная как казвате“. Би трябвало да е „В името на Отца и Сина и светия Дух“ си мисля, но казваме ли го? След това въведение Халил започва с шегите и не спира до края на деня. Не искам да издавам коронните му номера, нека който има удоволствието да го слуша, да се смее от сърце, както ние се смяхме.

Халил разказва историята и географията на Турция. Не пропуска да разкаже и собствената си история и говори само добро за България. Разказва и за градовете през които минаваме – не ни оставя да скучаем и за секунда.

Автобусът предлага бира и безалкохолни напитки. Скоро много от нас се възползват от възможността. Цените са в евро. Всеки оставя пари в чашката и си взема каквото иска. Хладилникът е в средата на автобуса и шофьора не го контролира, но и няма нужда.

Може да ви е от полза
Запасете се от България с монети по 1 и 2 евро – ще ви послужат прекрасно на много места. 10-15 евро на монети стигат. Няколко банкноти от 5 и 10 евро също ще са полезни.

Автобусът спира за кратка почивка край пътя – пак с безплатна тоалетна. Наоколо продават кафе и чай, току-що изцеден сок от охладени портокали и истински турски локум. Цената на локума ни идва в повече – 8 лири за кутия от 500 грама. Не си купуваме, но се възползваме с мярка от предложения за дегустация – хубав е, но не ни прави особено впечатление. Опитваме портокаловия сок – четирите лири за чаша си струват до последната капка. Пристигат и други групи поели по същия път. Ние тръгваме и Халил продължава с шегите и безкрайната информация, поднесена по неповторим начин.

Пристигаме в Памуккале и забелязваме снежна планина от ляво на пътя. Не е сняг, а неповторима природна забележителност – пещера на открито, както каза някой. Варовиковите скали се спускат от хълма и свършват в голямо езеро.


А.З. пред входа на Херополис
Спираме в горния храм на хълма и се озоваваме сред останките на древния град Херополис. Халил има поне по три версии за всяко древно име, понякога и повече. Древния амфитеатър е в добро състояние. Запазена е или издигната отново крепостната стена - минаваме през каменна врата на хиляди години. Виждаме улей, по който е текла вода много години преди Христа. Наоколо има палмова горичка с високи палми. „Колко много палми“ - възкликваше по-късно всеки, който гледаше снимките от екскурзията


Тук се намира и "Изворът на Клеопатра". Невероятно бистра изворна вода е образувала малко езеро с формата на геврек. В него се къпят предимно руснаци (и най-вече рускини), които се платили по 10-15 евро за да се подмладят. Ние правим снимки и продължаваме – след Памуккале е предвиден обяд в четиризвезден хотел и разпускане в неговия СПА-център. Преминаваме покрай древната баня на Херополис, която е реставрирана и превърната в музей. В цяла Турция текът археологически разкопки – древната история на страната е богата и все още малко открита, но това, което е изведено на повърхността, си струва да се види.


Изворът на Клеопатра
Тук ни хваща носталгията, примесена със страстно родолюбие (не харесвам думите национализъм и патриотизъм). На няколко пъти чувам, че „и ние какви старинни неща имаме в България, но няма кой да ги покаже на чужденците“. Получи се нещо като „Опознай чужбина, за да обикнеш Родината“

Халил не спира да разказва, купува групов билет и всички минаваме през бариера, която ми напомня за метрото в Москва.

Събуваме се и стъпваме на белите скали. Някой захвърлят дрехите и остават по бански. Има полицаи (или поне униформени служители), които следят никой да не стъпва с обувки по природното богатство. От туристите , ходещи по белите скали се печели добре, но варовикът е започнал да се руши и правителството обмисля дали да не забрани достъпа на туристи до Крепостта от памук. Ние сме щастливи – все още не е забранено.

Фотоапаратите щракат като луди - всеки иска да снима трите изумрудени езера, заобиколени от „слънцеустойчив“ сняг. Снимаме се един друг и се създаваме нови контакти. Вижда се, че водата е намаляла – едва тече по една вада, а преди това се е леела като водопад.




Там, където свършва бялата скала отново има полицай – някой от туристите започват обиколката отдолу на горе и се топват в Извора на Клеопатра – и те трябва да се събуват. Ние правим последни снимки на голямото езеро в подножието на „крепостта“.


Видимо езерото е намаляло и около него е останала широка кална ивица.

Автобусът ни чака. Пристигналите първи са обиколили съседните магазинчета, но за „фотографите“ няма време. Влизаме в автобуса и се лепваме на хладилника с напитките. При все, че си носихме вода, жаждата е постоянна.

Може да ви е от полза
Носете си повече вода. В краен случай напитките в хладилника не са много скъпи и спасяват в жегата.

Влизаме през входа в двора на хотел ПАМ – СПА-хотел с четири звезди. „Така изглежда райската врата“ - вдъхновява се нашия екскурзовод. Наоколо всичко е потънало в палми и зеленина. Напускаме автобуса и се качваме на втория етаж. Оставяме на приготвените за нас маси чантите, в които всеки се носи хавлия и бански и се нареждаме на опашката за шведската маса. „Шведите ги няма“ и напълваме по една чиния Когато я оставяме на масата и отиваме да си вземем хляб виждаме три пъти по-голяма маса със салатите. Напълваме и там по една чиния, но накрая има и десерти. Вземаме и от тях и сядаме на масите. Скоро разбираме, че не сме преценили колко можем да изядем. Успокояваме се, че така е със всички докоснали за първи път до шведската маса на голям хотел. Сервитьорите предлагат дискретно бира и безалкохолни напитки – цените са в евро и са високи за нас, но не и за хотел от такъв клас. Колкото и напитки за вземем храната е много и част от нея остава по масите. Приключваме и се отправяме към двора и СПА-центъра.

Може да ви е от полза
Добра идея е да се започне с основното ястие и след него да се опитат салатите. Те са пикантни и след тях храната ми се стори безвкусна.

Хотелът има открит басейн с „олимпийски размери“, голям и бистър. Над него има гейзер с гореща кална вода. Лековитата мътна вода се спуска в басейни на няколко нива, като температурата и постепенно намалява – най-горе е почти вряла, а долу е леко топла.


Настаняваме се по шезлонгите около басейна и повечето се топват в калните басейни с жълто-кафяви води. Оттам минаваме през закрит басейн със същата вода и джакузи в единия край. Двама младежи от персонала го пускат от време на време и се смеят на радостните ни възклицания – за нас е атракция, а за тях ежедневие.

Излизаме от калната вода, минаваме през душа и можем да се топнем в басейна с прозрачна вода. Виждам, че и този басейн има тъмна линия по стената над водата. Също като нашите басейни, от което чужденците се оплакват през облачните дни, когато не могат да се излежават край басейна и се чудят с какво да се занимават.


После пием кафе на бара, печем се по шезлонгите на все още топлото слънце и неусетно времето минава. Не пропускаме да направим още снимки и се качваме в автобуса.


Халил продължава с хумора и скоро пак спираме на отбивката край пътя, където бяхме сутринта. „Следобед цената на локума не е като сутринта,“ - Халил изнася лекция по ориенталски маркетинг - „спазарете се за добра цена и си купете локум, тук е истинския турски локум“. Нямахме късмет със спазаряването. Секунди преди нас са се изсипали два автобуса с японски туристи, които купуват на едро - по 10 или 20 кутии на човек. На стената е окачен плакат на японски с цената, но разбираме само цифрата 700 – може би цената в йени за 10 кутии, другото остава загадка. Не сме много щастливи от положението. Сядаме по масите и просто чакаме да мине времето.

Когато отново сме в автобуса Халил обявява „микрофонът е ваш“. Дама с побеляла коса става от мястото си, взема микрофона и показва, че по нищо ни отстъпва на нашия хумористичен водач. С бурни ръкопляскания изказваме одобрението си. Шегите и от двама водещи не спират до пристигането в Кушадасъ. Научаваме, че утре отиваме в Ефес и Халил и отново с нас.

„Да не забравите да оставите бакшиш на нашия шофьор“ са последните напътствия на Халил – обичайна практика по цял свят. Който иска оставя по някоя монета в кошничката на автобуса, разделяме се с благодарност с Халил - човека, донесъл ни толкова радост през деня.

Минаваме през ДИА за напитки и се отправяме към хотела. Малка почивка, след това вечеря и отново тръгваме на кратка разходка по търговската улица. От локумджийницата на ъгъла до кметството си купуваме локум с шам-фъстък, изпробваме другите видове локуми и ядките, щедро раздавани от младите продавачки и се прибираме в хотела.