Неделя - Памуккале - бялата крепост
Този ден не само видяхме една природна забележителност – крепостта от памук, както се превежда името Памуккале, но се запознахме и с един забележителен човек – Халил.
Рано сутринта закусваме набързо - домати, краставици, маслини, масло, конфитюр, сирене, варени яйца (през ден се редуваха с малки кренвирши), хляб, сок и чай.
Почти всички са се записали на екскурзията. Съобщават ни, че автобусът е спрял малко по надолу и тръгваме към него. Спрял е точно срещу магазин Диа.
Автобусът от турската туристическа агенция е голям, чест и освежен специално за нас. Още сядаме и екскурзовода започва. „Казвам се Халил“ - български турчин, напуснал България дълго преди „голямата екскурзия“. Казва нещо на турски или на арабски. „Ние така казваме преди началото на всяка работа“ - „В името на Аллах, всемогъщия, всемилостивия“- „вие не зная как казвате“. Би трябвало да е „В името на Отца и Сина и светия Дух“ си мисля, но казваме ли го? След това въведение Халил започва с шегите и не спира до края на деня. Не искам да издавам коронните му номера, нека който има удоволствието да го слуша, да се смее от сърце, както ние се смяхме.
Халил разказва историята и географията на Турция. Не пропуска да разкаже и собствената си история и говори само добро за България. Разказва и за градовете през които минаваме – не ни оставя да скучаем и за секунда.
Автобусът предлага бира и безалкохолни напитки. Скоро много от нас се възползват от възможността. Цените са в евро. Всеки оставя пари в чашката и си взема каквото иска. Хладилникът е в средата на автобуса и шофьора не го контролира, но и няма нужда.
Автобусът спира за кратка почивка край пътя – пак с безплатна тоалетна. Наоколо продават кафе и чай, току-що изцеден сок от охладени портокали и истински турски локум. Цената на локума ни идва в повече – 8 лири за кутия от 500 грама. Не си купуваме, но се възползваме с мярка от предложения за дегустация – хубав е, но не ни прави особено впечатление. Опитваме портокаловия сок – четирите лири за чаша си струват до последната капка. Пристигат и други групи поели по същия път. Ние тръгваме и Халил продължава с шегите и безкрайната информация, поднесена по неповторим начин.
Пристигаме в Памуккале и забелязваме снежна планина от ляво на пътя. Не е сняг, а неповторима природна забележителност – пещера на открито, както каза някой. Варовиковите скали се спускат от хълма и свършват в голямо езеро.
А.З. пред входа на Херополис
Спираме в горния храм на хълма и се озоваваме сред останките на древния град Херополис. Халил има поне по три версии за всяко древно име, понякога и повече. Древния амфитеатър е в добро състояние. Запазена е или издигната отново крепостната стена - минаваме през каменна врата на хиляди години. Виждаме улей, по който е текла вода много години преди Христа. Наоколо има палмова горичка с високи палми. „Колко много палми“ - възкликваше по-късно всеки, който гледаше снимките от екскурзията
Тук се намира и "Изворът на Клеопатра". Невероятно бистра изворна вода е образувала малко езеро с формата на геврек. В него се къпят предимно руснаци (и най-вече рускини), които се платили по 10-15 евро за да се подмладят. Ние правим снимки и продължаваме – след Памуккале е предвиден обяд в четиризвезден хотел и разпускане в неговия СПА-център. Преминаваме покрай древната баня на Херополис, която е реставрирана и превърната в музей. В цяла Турция текът археологически разкопки – древната история на страната е богата и все още малко открита, но това, което е изведено на повърхността, си струва да се види.
Изворът на Клеопатра
Тук ни хваща носталгията, примесена със страстно родолюбие (не харесвам думите национализъм и патриотизъм). На няколко пъти чувам, че „и ние какви старинни неща имаме в България, но няма кой да ги покаже на чужденците“. Получи се нещо като „Опознай чужбина, за да обикнеш Родината“
Халил не спира да разказва, купува групов билет и всички минаваме през бариера, която ми напомня за метрото в Москва.
Събуваме се и стъпваме на белите скали. Някой захвърлят дрехите и остават по бански. Има полицаи (или поне униформени служители), които следят никой да не стъпва с обувки по природното богатство. От туристите , ходещи по белите скали се печели добре, но варовикът е започнал да се руши и правителството обмисля дали да не забрани достъпа на туристи до Крепостта от памук. Ние сме щастливи – все още не е забранено.
Фотоапаратите щракат като луди - всеки иска да снима трите изумрудени езера, заобиколени от „слънцеустойчив“ сняг. Снимаме се един друг и се създаваме нови контакти. Вижда се, че водата е намаляла – едва тече по една вада, а преди това се е леела като водопад.
Там, където свършва бялата скала отново има полицай – някой от туристите започват обиколката отдолу на горе и се топват в Извора на Клеопатра – и те трябва да се събуват. Ние правим последни снимки на голямото езеро в подножието на „крепостта“.
Видимо езерото е намаляло и около него е останала широка кална ивица.
Автобусът ни чака. Пристигналите първи са обиколили съседните магазинчета, но за „фотографите“ няма време. Влизаме в автобуса и се лепваме на хладилника с напитките. При все, че си носихме вода, жаждата е постоянна.
Влизаме през входа в двора на хотел ПАМ – СПА-хотел с четири звезди. „Така изглежда райската врата“ - вдъхновява се нашия екскурзовод. Наоколо всичко е потънало в палми и зеленина. Напускаме автобуса и се качваме на втория етаж. Оставяме на приготвените за нас маси чантите, в които всеки се носи хавлия и бански и се нареждаме на опашката за шведската маса. „Шведите ги няма“ и напълваме по една чиния Когато я оставяме на масата и отиваме да си вземем хляб виждаме три пъти по-голяма маса със салатите. Напълваме и там по една чиния, но накрая има и десерти. Вземаме и от тях и сядаме на масите. Скоро разбираме, че не сме преценили колко можем да изядем. Успокояваме се, че така е със всички докоснали за първи път до шведската маса на голям хотел. Сервитьорите предлагат дискретно бира и безалкохолни напитки – цените са в евро и са високи за нас, но не и за хотел от такъв клас. Колкото и напитки за вземем храната е много и част от нея остава по масите. Приключваме и се отправяме към двора и СПА-центъра.
Хотелът има открит басейн с „олимпийски размери“, голям и бистър. Над него има гейзер с гореща кална вода. Лековитата мътна вода се спуска в басейни на няколко нива, като температурата и постепенно намалява – най-горе е почти вряла, а долу е леко топла.
Настаняваме се по шезлонгите около басейна и повечето се топват в калните басейни с жълто-кафяви води. Оттам минаваме през закрит басейн със същата вода и джакузи в единия край. Двама младежи от персонала го пускат от време на време и се смеят на радостните ни възклицания – за нас е атракция, а за тях ежедневие.
Излизаме от калната вода, минаваме през душа и можем да се топнем в басейна с прозрачна вода. Виждам, че и този басейн има тъмна линия по стената над водата. Също като нашите басейни, от което чужденците се оплакват през облачните дни, когато не могат да се излежават край басейна и се чудят с какво да се занимават.
После пием кафе на бара, печем се по шезлонгите на все още топлото слънце и неусетно времето минава. Не пропускаме да направим още снимки и се качваме в автобуса.
Халил продължава с хумора и скоро пак спираме на отбивката край пътя, където бяхме сутринта. „Следобед цената на локума не е като сутринта,“ - Халил изнася лекция по ориенталски маркетинг - „спазарете се за добра цена и си купете локум, тук е истинския турски локум“. Нямахме късмет със спазаряването. Секунди преди нас са се изсипали два автобуса с японски туристи, които купуват на едро - по 10 или 20 кутии на човек. На стената е окачен плакат на японски с цената, но разбираме само цифрата 700 – може би цената в йени за 10 кутии, другото остава загадка. Не сме много щастливи от положението. Сядаме по масите и просто чакаме да мине времето.
Когато отново сме в автобуса Халил обявява „микрофонът е ваш“. Дама с побеляла коса става от мястото си, взема микрофона и показва, че по нищо ни отстъпва на нашия хумористичен водач. С бурни ръкопляскания изказваме одобрението си. Шегите и от двама водещи не спират до пристигането в Кушадасъ. Научаваме, че утре отиваме в Ефес и Халил и отново с нас.
„Да не забравите да оставите бакшиш на нашия шофьор“ са последните напътствия на Халил – обичайна практика по цял свят. Който иска оставя по някоя монета в кошничката на автобуса, разделяме се с благодарност с Халил - човека, донесъл ни толкова радост през деня.
Минаваме през ДИА за напитки и се отправяме към хотела. Малка почивка, след това вечеря и отново тръгваме на кратка разходка по търговската улица. От локумджийницата на ъгъла до кметството си купуваме локум с шам-фъстък, изпробваме другите видове локуми и ядките, щедро раздавани от младите продавачки и се прибираме в хотела.
Този ден не само видяхме една природна забележителност – крепостта от памук, както се превежда името Памуккале, но се запознахме и с един забележителен човек – Халил.
Рано сутринта закусваме набързо - домати, краставици, маслини, масло, конфитюр, сирене, варени яйца (през ден се редуваха с малки кренвирши), хляб, сок и чай.
Почти всички са се записали на екскурзията. Съобщават ни, че автобусът е спрял малко по надолу и тръгваме към него. Спрял е точно срещу магазин Диа.
Автобусът от турската туристическа агенция е голям, чест и освежен специално за нас. Още сядаме и екскурзовода започва. „Казвам се Халил“ - български турчин, напуснал България дълго преди „голямата екскурзия“. Казва нещо на турски или на арабски. „Ние така казваме преди началото на всяка работа“ - „В името на Аллах, всемогъщия, всемилостивия“- „вие не зная как казвате“. Би трябвало да е „В името на Отца и Сина и светия Дух“ си мисля, но казваме ли го? След това въведение Халил започва с шегите и не спира до края на деня. Не искам да издавам коронните му номера, нека който има удоволствието да го слуша, да се смее от сърце, както ние се смяхме.
Халил разказва историята и географията на Турция. Не пропуска да разкаже и собствената си история и говори само добро за България. Разказва и за градовете през които минаваме – не ни оставя да скучаем и за секунда.
Автобусът предлага бира и безалкохолни напитки. Скоро много от нас се възползват от възможността. Цените са в евро. Всеки оставя пари в чашката и си взема каквото иска. Хладилникът е в средата на автобуса и шофьора не го контролира, но и няма нужда.
Може да ви е от полза
Запасете се от България с монети по 1 и 2 евро – ще ви послужат прекрасно на много места. 10-15 евро на монети стигат. Няколко банкноти от 5 и 10 евро също ще са полезни.
Автобусът спира за кратка почивка край пътя – пак с безплатна тоалетна. Наоколо продават кафе и чай, току-що изцеден сок от охладени портокали и истински турски локум. Цената на локума ни идва в повече – 8 лири за кутия от 500 грама. Не си купуваме, но се възползваме с мярка от предложения за дегустация – хубав е, но не ни прави особено впечатление. Опитваме портокаловия сок – четирите лири за чаша си струват до последната капка. Пристигат и други групи поели по същия път. Ние тръгваме и Халил продължава с шегите и безкрайната информация, поднесена по неповторим начин.
Пристигаме в Памуккале и забелязваме снежна планина от ляво на пътя. Не е сняг, а неповторима природна забележителност – пещера на открито, както каза някой. Варовиковите скали се спускат от хълма и свършват в голямо езеро.
Спираме в горния храм на хълма и се озоваваме сред останките на древния град Херополис. Халил има поне по три версии за всяко древно име, понякога и повече. Древния амфитеатър е в добро състояние. Запазена е или издигната отново крепостната стена - минаваме през каменна врата на хиляди години. Виждаме улей, по който е текла вода много години преди Христа. Наоколо има палмова горичка с високи палми. „Колко много палми“ - възкликваше по-късно всеки, който гледаше снимките от екскурзията
Тук се намира и "Изворът на Клеопатра". Невероятно бистра изворна вода е образувала малко езеро с формата на геврек. В него се къпят предимно руснаци (и най-вече рускини), които се платили по 10-15 евро за да се подмладят. Ние правим снимки и продължаваме – след Памуккале е предвиден обяд в четиризвезден хотел и разпускане в неговия СПА-център. Преминаваме покрай древната баня на Херополис, която е реставрирана и превърната в музей. В цяла Турция текът археологически разкопки – древната история на страната е богата и все още малко открита, но това, което е изведено на повърхността, си струва да се види.
Тук ни хваща носталгията, примесена със страстно родолюбие (не харесвам думите национализъм и патриотизъм). На няколко пъти чувам, че „и ние какви старинни неща имаме в България, но няма кой да ги покаже на чужденците“. Получи се нещо като „Опознай чужбина, за да обикнеш Родината“
Халил не спира да разказва, купува групов билет и всички минаваме през бариера, която ми напомня за метрото в Москва.
Събуваме се и стъпваме на белите скали. Някой захвърлят дрехите и остават по бански. Има полицаи (или поне униформени служители), които следят никой да не стъпва с обувки по природното богатство. От туристите , ходещи по белите скали се печели добре, но варовикът е започнал да се руши и правителството обмисля дали да не забрани достъпа на туристи до Крепостта от памук. Ние сме щастливи – все още не е забранено.
Фотоапаратите щракат като луди - всеки иска да снима трите изумрудени езера, заобиколени от „слънцеустойчив“ сняг. Снимаме се един друг и се създаваме нови контакти. Вижда се, че водата е намаляла – едва тече по една вада, а преди това се е леела като водопад.
Там, където свършва бялата скала отново има полицай – някой от туристите започват обиколката отдолу на горе и се топват в Извора на Клеопатра – и те трябва да се събуват. Ние правим последни снимки на голямото езеро в подножието на „крепостта“.
Видимо езерото е намаляло и около него е останала широка кална ивица.
Автобусът ни чака. Пристигналите първи са обиколили съседните магазинчета, но за „фотографите“ няма време. Влизаме в автобуса и се лепваме на хладилника с напитките. При все, че си носихме вода, жаждата е постоянна.
Може да ви е от полза
Носете си повече вода. В краен случай напитките в хладилника не са много скъпи и спасяват в жегата.
Влизаме през входа в двора на хотел ПАМ – СПА-хотел с четири звезди. „Така изглежда райската врата“ - вдъхновява се нашия екскурзовод. Наоколо всичко е потънало в палми и зеленина. Напускаме автобуса и се качваме на втория етаж. Оставяме на приготвените за нас маси чантите, в които всеки се носи хавлия и бански и се нареждаме на опашката за шведската маса. „Шведите ги няма“ и напълваме по една чиния Когато я оставяме на масата и отиваме да си вземем хляб виждаме три пъти по-голяма маса със салатите. Напълваме и там по една чиния, но накрая има и десерти. Вземаме и от тях и сядаме на масите. Скоро разбираме, че не сме преценили колко можем да изядем. Успокояваме се, че така е със всички докоснали за първи път до шведската маса на голям хотел. Сервитьорите предлагат дискретно бира и безалкохолни напитки – цените са в евро и са високи за нас, но не и за хотел от такъв клас. Колкото и напитки за вземем храната е много и част от нея остава по масите. Приключваме и се отправяме към двора и СПА-центъра.
Може да ви е от полза
Добра идея е да се започне с основното ястие и след него да се опитат салатите. Те са пикантни и след тях храната ми се стори безвкусна.
Хотелът има открит басейн с „олимпийски размери“, голям и бистър. Над него има гейзер с гореща кална вода. Лековитата мътна вода се спуска в басейни на няколко нива, като температурата и постепенно намалява – най-горе е почти вряла, а долу е леко топла.
Настаняваме се по шезлонгите около басейна и повечето се топват в калните басейни с жълто-кафяви води. Оттам минаваме през закрит басейн със същата вода и джакузи в единия край. Двама младежи от персонала го пускат от време на време и се смеят на радостните ни възклицания – за нас е атракция, а за тях ежедневие.
Излизаме от калната вода, минаваме през душа и можем да се топнем в басейна с прозрачна вода. Виждам, че и този басейн има тъмна линия по стената над водата. Също като нашите басейни, от което чужденците се оплакват през облачните дни, когато не могат да се излежават край басейна и се чудят с какво да се занимават.
После пием кафе на бара, печем се по шезлонгите на все още топлото слънце и неусетно времето минава. Не пропускаме да направим още снимки и се качваме в автобуса.
Халил продължава с хумора и скоро пак спираме на отбивката край пътя, където бяхме сутринта. „Следобед цената на локума не е като сутринта,“ - Халил изнася лекция по ориенталски маркетинг - „спазарете се за добра цена и си купете локум, тук е истинския турски локум“. Нямахме късмет със спазаряването. Секунди преди нас са се изсипали два автобуса с японски туристи, които купуват на едро - по 10 или 20 кутии на човек. На стената е окачен плакат на японски с цената, но разбираме само цифрата 700 – може би цената в йени за 10 кутии, другото остава загадка. Не сме много щастливи от положението. Сядаме по масите и просто чакаме да мине времето.
Когато отново сме в автобуса Халил обявява „микрофонът е ваш“. Дама с побеляла коса става от мястото си, взема микрофона и показва, че по нищо ни отстъпва на нашия хумористичен водач. С бурни ръкопляскания изказваме одобрението си. Шегите и от двама водещи не спират до пристигането в Кушадасъ. Научаваме, че утре отиваме в Ефес и Халил и отново с нас.
„Да не забравите да оставите бакшиш на нашия шофьор“ са последните напътствия на Халил – обичайна практика по цял свят. Който иска оставя по някоя монета в кошничката на автобуса, разделяме се с благодарност с Халил - човека, донесъл ни толкова радост през деня.
Минаваме през ДИА за напитки и се отправяме към хотела. Малка почивка, след това вечеря и отново тръгваме на кратка разходка по търговската улица. От локумджийницата на ъгъла до кметството си купуваме локум с шам-фъстък, изпробваме другите видове локуми и ядките, щедро раздавани от младите продавачки и се прибираме в хотела.
-
|
0 Response to "Кушадасъ - Ден 2"
Публикуване на коментар
За да запазя духа на блоговете всеки може да коментира, но едва ли ще отговарям на коментарите.
Нецензурни коментари ще бъдат изтривани