Събота - По пътя към дома

Сутринта след закуска започваме да пълним куфарите и се опитваме да ги закопчаем. Съпругата ми предвидливо е взела една сгъваема чанта, в която влиза 9-килограмовия прах за пране и част от дрехите ни.

Свършваме сравнително бързо и се отправяме за последен път да обиколим центъра на града и да сменим малко пари за из път. Правим снимки на улиците, реката и палмите.


На връщане купуваме вода за из път и отново се натъкваме на камион с пъпеши. Решаваме да си купим един. Както и да е успяваме да се спазарим със собственика – симпатичен човек на около 50 години. Плащаме поисканите от него две лири и с усмивка се прибираме.


В хотела вземаме чантите от стаята, оставяме малък бакшиш за камериерката и слизаме. Сядаме за последно в двора. Нетърпеливи сме да си тръгнем, но си спомняме и приятните дни прекарани в Турция и часовете, в които сме седели с удоволствие в същия този двор.


В една сръбска песен навремето се пееше: “sve sto je lepo ima kraj (всичко, което е хубаво, има край)“. Дойде и края на почивката – съобщават, че автобусът ни чака на една пресечка по-надолу.

Втурваме се с куфари и чанти към автобуса. Някои се налага да се върнат още веднъж, за да си приберат всичкия багаж. Поставяме всичко в багажника и си помагаме, за да наместим увеличеното количество чанти.

Мустафа и съпругата му са дошли да ни изпратят до автобуса. Разделяме се с нашите прекрасни домакини и потегляме.

Мълчаливите хора, с който тръгнахме миналата седмица са се сменили с весели младежи от всички възрасти, които се шегуват и с нескрита радост очакват да пристигнат по домовете си. Разменяме си и-мейл адреси, телефонни номера и данни за връзка по Skype. Уговаряме се как да си разменим снимки и видеоклипове.


Настанявам се удобно на седалката и продължавам с четене на книгата – искам да я завърша преди да се е стъмнило.

Околния пейзаж вече не прави впечатление на никого. Уверен слизаме на задължителните за почивка на шофьорите спирки и търсим да си купим кафе. Втората спирка е до един магазин, в който се продава всичко от маслини – от сапун до конфитюр. До него има магазин за дрехи. Някои предпочитат маслините, други – дрехите.

Собственикът на маслиненото царство ни кани на български да посетим магазинът му. Цените са едни и същи в левове и в лири. Много от нас пазаруват с левове – маслините са едри и вкусни, разнообразието от сапуни е впечатляващо.

Почивката е кратка и продължаваме към границата. Всички гледаме крайпътните табели и се опитваме да преценим дали ще стигнем по светло в Чанаккале за да си направим снимки на фона на Мраморно море.

Успявам да дочета книгата – накрая дори става по-интересна. Доволен съм и си мисля кога пак ще имам толкова много време за четене.

За наше съжаление бързо се здрачава и наближаваме Дарданелите десетина минути след като слънцето напълно се е скрило. Едва качили се на ферибота отиваме на горната палуба за да намерим кафенето. Ръми лек дъжд и всички влизаме на сухо – в кафето или в залата за пътници. Лош късмет за пушачите, те трябва да стоят под ситните капки и бърза да придръпват от цигарите си.

Вече не всички пият кафе, някой опитват турския чай – горещ, силен и червен, сервиран в малки стъклени чаши. Твърде бързо наближаваме отсрещния бряг и бързо се прибираме в автобуса.


В кафенето на ферибота

До границата не се случва нищо интересно – пътуваме в тъмното. Минаваме турската граница бързо и безпроблемно, като не пропускаме да посетим техния Free Shop – за да разгледаме парфюмите или да си купим уиски или цигари. Нищо, че цените са почти като в обикновен наш магазин.