Събота - Хотел Теджимен
Входът на хотела
Посреща ни Мустафа – български турчин, преселил се преди години в Турция, наемател на хотела. Хотелът се стопанисва от семейството му, заедно с по-малката им дъщеря, както и няколко души помощен персонал. Всички са изключително любезни. Може да ги питате за всичко необходимо – откликват веднага и никога не отказват да помогнат.
Първото, което виждаме е малко дворче с маси и пейки в него. Дърветата са предимно палми.
Мустафа и съпругата му (в дясно)
Дворът на хотел Теджимен
Влизаме във фоайето. Съпругата на собственика раздава ключовете. Някой стаи още не са готови. Предишните гости са си заминали съвсем скоро и камериерките не смогват да подготвят всички стаи толкова бързо.
Фоайето на хотела
Получаваме ключ, влизаме заедно с куфара в асансьора и се качваме към стаята. Тук е първата изненада – двете звезди са си две български звезди, а не три. Явно, човекът, който ни обясняваше не е влизал скоро в български тризвезден хотел.
Славата на хотела е преминала – всичко е поизносено, но е прясно боядисано и чисто. Така остана и през следващите дни. Макар да очаквахме хладилник и кабелна телевизия, хладилник нямаше, а ТВ не работеше. По-късно взехме батерии за дистанционното (от рецепцията, безпроблемно) и успяхме да включим телевизорът, но имаше само турски програми. Така и не остана време за телевизия през следващите дни. Хладилникът ни липсваше, но все пак внасянето на храни и напитки в хотела не е разрешено. Тази забрана бе нарушавана през следващите дни постоянно, настоятелно и усърдно от всички почиващи. Собственикът се мръщеше, но ни разбираше – и той беше живял в Майка България.
Леглата в хотела
Оказа се че леглата са удобни – наспивахме се прекрасно и се събуждахме рано. За парите, които платихме, направо си беше супер. Бяхме предупредени, че във всички стай има само единични легла, но после се оказа, че две момичета са настанени в стая със спалня и трето легло, а ние – семейство, което след година ще достигне до сребърна сватба – на две отделни легла. Може би, някой е решил, че не ни трябва двойно легло ...
Изваждаме туй-онуй от куфара и слизаме в барчето да опитаме турската бира „Ефес“. Преди години, в началото на демокрацията, на няколко пъти купувахме с приятели цели стекове с кутийки „Ефес“ - евтина и вкусна, докато един ден просто изчезнаха от склада. След това дойде зимата и ни остана само спомена от вкуса на турската бира. Следващото лято забравихме за нея.
Тук – нова изненада. Три турски лири (към 3,50 лева) за бутилка от 500 мл. Взимаме по една и отпиваме. Вкусът е същия както го помним. Следващия ден научаваме, че ислямската партия, която е на власт, нарочно поддържа високи цени на алкохола – коранът de facto го забранява.
Пием си бирата и оглеждаме двора. Уютен, закътан – наоколо е спокойствие и тишина. Неволно си спомням шумния Слънчев бряг. В края на двора, до стената се намира басейна. Не е много голям и, за щастие, е осветен от слънцето. На шезлонгите до него се прекарва приятно в печене на слънце, четене или лека дрямка.
Кушадасъ е презастроен. Много от хотелите в града са загубили басейните си след като съседните сгради са ги засенчили. Ние сме направо късметлии – хотелът е близо до центъра, спокойно е и има басейн.
Организаторката ни обяснява къде е най-близкия евтин магазин „Dia“ и веднага го преглеждаме. Отново сравняваме с България – бананите са по-евтини – вземаме, бирата е 2,20 лири – по една за всеки, едри фъстъци – и от тях. Местната водка е 40 лири – скъпо, остава си на рафта...
Връщаме се в хотела. Изпиваме си бирата преди да се стопли и си изяждаме приготвените от България сандвичи. Един остава и преди да си заминем го изхвърляме. Лягаме да поспим, но преди това прочитам страница-две от книгите, които си носим. Моята я започнах преди началото на зимния сезон.
Наспивам се бързо, леглото е удобно и меко, като облаче – от онези, по които стъпват ангелите от бабиното ковьорче, дето висеше на стената. Слизам на двора и плащам за двете екскурзии, за които се записахме още сутринта в автобуса - 35 евро за Памуккале и още толкова за Ефес на човек. Първата новина е, че още следващия ден заминаваме до Памуккале.
Дойде ред и на първата вечеря - „на шведска маса“. От дясно са подредени поне 15 вида салати, пържени тиквички и патладжани. В ляво готвачката сипва основното ястие и всеки може да си вземе десерт. Следващите дни се появиха няколко сърби, които се пререждаха, вземаха огромно количество храна и я оставяха по чиниите. На собствениците им се плаче – останалата храна не се изхвърля.Каквото не може да се сервира следващия ден, се раздава на персонала. Турците имат уважение към хляба – сред огромното население на страната не може да няма гладни хора.
Първата вечер основното ястие е пиле фрикасе с гарнитура ориз – може би пилаф, с отличен вкус. През следващите вечери салатите се запазват като асортимент, сменят се основните ястия и десертите. Месото в Турция е скъпо и не е в изобилие на масата, десертът е основно диня, но име и вечери с местни сладкиши. Едва ли някой е останал гладен – наблягахме на зеленчуците, което при високите температури не е лоша идея.
След вечеря тръгваме с дамата, която знае къде да обменим евро по курс 1,90. Високо над града има паметник на Кемал Мустафа (Ататюрк – бащата на Турция) – създателя на светската турска държава, бивш военен аташе на Османската империя в София, лудо влюбен в дъщерята на български генерал.
По пътя се стъмва и вече виждаме вечерния град. Вървим покрай малка река, по-точно канал с две редици палми покрай него. Постоянно се чуват клаксоните на малки автобусчета, твърдо решени да не изпуснат и един клиент. Шофьорите правят път на пешеходците и карат внимателно макар и бързо. Полиция не се вижда - и следващите дни също. „Има много полиция, но цивилна“ - казва Мустафа, когато споделихме с него впечатленията си.
Търсим да купим дамски бански. Намираме още в първият магазин, в който влизаме. При това сме хванали намалението в края на сезона - обикновен бански от две части е намален от 250 на 125 лири. Опитваме в друг магазин и там цената е вече 60 лири. Продължаваме да търсим.
Достигаме до бюро за обмяна на валута. Сарафите са мъже и работят бързо. На гишето пред клиента има калкулатор, за де си направиш сметката. Сменят и най-малките банкноти. За изненада на нашата водачка курсът е 1,71 – по-нисък и от границата. Оказва се, че последния път, когато нашата спътничка е сменяла е било преди 3-4 месеца, тогава и на границата е бил по-висок. Курсът тук е нормален за събота вечер – все пак банките са затворени и ще отворят чак в понеделник, а какъв ще е курсът тогава – не се знае.
Недалече от обменното бюро е пристанището. Отиваме натам и правим снимки. Виждаме още един паметник на Кемал Ататюрк с момче и момиче. Напомня ми нашите тоталитарни паметници – вождът води младежта към светлото бъдеще. Достигайки до пристанището се уморяваме и се отказваме от разходката.
Един от паметниците на Ататюрк
По обратния път се заговаряме с един български турчин, приседнал пред закътано магазинче в пресечка на главната пешеходна улица. Питаме за бански – има. Не при него, в съседния магазин, по-скоро сергия, малко по-навътре. Продавачката е отишла на джамия, обслужва ни момичето от съседния магазин – говори английски и се разбираме добре. Цената на етикета е 25, опитваме се да намалим на 20 и накрая се спазаряваме за 23 лири.
Прибираме се в хотела. Първа вечер е и сме уморени. Времето е прекрасно и много от групата са насядали по масите с бира, кола или негазирана турска лимонада в ръка. Сядаме и ние за малко. В стаята превъртаме каналите на телевизора, прехвърляме няколко страници от книгите и заспиваме.
Посреща ни Мустафа – български турчин, преселил се преди години в Турция, наемател на хотела. Хотелът се стопанисва от семейството му, заедно с по-малката им дъщеря, както и няколко души помощен персонал. Всички са изключително любезни. Може да ги питате за всичко необходимо – откликват веднага и никога не отказват да помогнат.
Написано след време:
2009 г бе последната, в която Мустафа наема хотела. Вече може да има промени в хотел Теджимен - добри или не-дотам приятни.
Първото, което виждаме е малко дворче с маси и пейки в него. Дърветата са предимно палми.
Влизаме във фоайето. Съпругата на собственика раздава ключовете. Някой стаи още не са готови. Предишните гости са си заминали съвсем скоро и камериерките не смогват да подготвят всички стаи толкова бързо.
Получаваме ключ, влизаме заедно с куфара в асансьора и се качваме към стаята. Тук е първата изненада – двете звезди са си две български звезди, а не три. Явно, човекът, който ни обясняваше не е влизал скоро в български тризвезден хотел.
Славата на хотела е преминала – всичко е поизносено, но е прясно боядисано и чисто. Така остана и през следващите дни. Макар да очаквахме хладилник и кабелна телевизия, хладилник нямаше, а ТВ не работеше. По-късно взехме батерии за дистанционното (от рецепцията, безпроблемно) и успяхме да включим телевизорът, но имаше само турски програми. Така и не остана време за телевизия през следващите дни. Хладилникът ни липсваше, но все пак внасянето на храни и напитки в хотела не е разрешено. Тази забрана бе нарушавана през следващите дни постоянно, настоятелно и усърдно от всички почиващи. Собственикът се мръщеше, но ни разбираше – и той беше живял в Майка България.
Оказа се че леглата са удобни – наспивахме се прекрасно и се събуждахме рано. За парите, които платихме, направо си беше супер. Бяхме предупредени, че във всички стай има само единични легла, но после се оказа, че две момичета са настанени в стая със спалня и трето легло, а ние – семейство, което след година ще достигне до сребърна сватба – на две отделни легла. Може би, някой е решил, че не ни трябва двойно легло ...
Може да ви е от полза
Ако държите на двойно легло, попитайте веднага след пристигането.
Изваждаме туй-онуй от куфара и слизаме в барчето да опитаме турската бира „Ефес“. Преди години, в началото на демокрацията, на няколко пъти купувахме с приятели цели стекове с кутийки „Ефес“ - евтина и вкусна, докато един ден просто изчезнаха от склада. След това дойде зимата и ни остана само спомена от вкуса на турската бира. Следващото лято забравихме за нея.
Тук – нова изненада. Три турски лири (към 3,50 лева) за бутилка от 500 мл. Взимаме по една и отпиваме. Вкусът е същия както го помним. Следващия ден научаваме, че ислямската партия, която е на власт, нарочно поддържа високи цени на алкохола – коранът de facto го забранява.
Пием си бирата и оглеждаме двора. Уютен, закътан – наоколо е спокойствие и тишина. Неволно си спомням шумния Слънчев бряг. В края на двора, до стената се намира басейна. Не е много голям и, за щастие, е осветен от слънцето. На шезлонгите до него се прекарва приятно в печене на слънце, четене или лека дрямка.
Кушадасъ е презастроен. Много от хотелите в града са загубили басейните си след като съседните сгради са ги засенчили. Ние сме направо късметлии – хотелът е близо до центъра, спокойно е и има басейн.
Организаторката ни обяснява къде е най-близкия евтин магазин „Dia“ и веднага го преглеждаме. Отново сравняваме с България – бананите са по-евтини – вземаме, бирата е 2,20 лири – по една за всеки, едри фъстъци – и от тях. Местната водка е 40 лири – скъпо, остава си на рафта...
Може да ви е от полза
До магазин Диа се стига като завиете надясно при излизане от х-л Теджимен, след това в ляво, пак дясно и на първото кръгово движение пресичате улицата направо и завивате в дясно – след 10 - 15 метра магазинът ще е от лявата ви страна .
Връщаме се в хотела. Изпиваме си бирата преди да се стопли и си изяждаме приготвените от България сандвичи. Един остава и преди да си заминем го изхвърляме. Лягаме да поспим, но преди това прочитам страница-две от книгите, които си носим. Моята я започнах преди началото на зимния сезон.
Наспивам се бързо, леглото е удобно и меко, като облаче – от онези, по които стъпват ангелите от бабиното ковьорче, дето висеше на стената. Слизам на двора и плащам за двете екскурзии, за които се записахме още сутринта в автобуса - 35 евро за Памуккале и още толкова за Ефес на човек. Първата новина е, че още следващия ден заминаваме до Памуккале.
Дойде ред и на първата вечеря - „на шведска маса“. От дясно са подредени поне 15 вида салати, пържени тиквички и патладжани. В ляво готвачката сипва основното ястие и всеки може да си вземе десерт. Следващите дни се появиха няколко сърби, които се пререждаха, вземаха огромно количество храна и я оставяха по чиниите. На собствениците им се плаче – останалата храна не се изхвърля.Каквото не може да се сервира следващия ден, се раздава на персонала. Турците имат уважение към хляба – сред огромното население на страната не може да няма гладни хора.
Първата вечер основното ястие е пиле фрикасе с гарнитура ориз – може би пилаф, с отличен вкус. През следващите вечери салатите се запазват като асортимент, сменят се основните ястия и десертите. Месото в Турция е скъпо и не е в изобилие на масата, десертът е основно диня, но име и вечери с местни сладкиши. Едва ли някой е останал гладен – наблягахме на зеленчуците, което при високите температури не е лоша идея.
След вечеря тръгваме с дамата, която знае къде да обменим евро по курс 1,90. Високо над града има паметник на Кемал Мустафа (Ататюрк – бащата на Турция) – създателя на светската турска държава, бивш военен аташе на Османската империя в София, лудо влюбен в дъщерята на български генерал.
По пътя се стъмва и вече виждаме вечерния град. Вървим покрай малка река, по-точно канал с две редици палми покрай него. Постоянно се чуват клаксоните на малки автобусчета, твърдо решени да не изпуснат и един клиент. Шофьорите правят път на пешеходците и карат внимателно макар и бързо. Полиция не се вижда - и следващите дни също. „Има много полиция, но цивилна“ - казва Мустафа, когато споделихме с него впечатленията си.
Търсим да купим дамски бански. Намираме още в първият магазин, в който влизаме. При това сме хванали намалението в края на сезона - обикновен бански от две части е намален от 250 на 125 лири. Опитваме в друг магазин и там цената е вече 60 лири. Продължаваме да търсим.
Достигаме до бюро за обмяна на валута. Сарафите са мъже и работят бързо. На гишето пред клиента има калкулатор, за де си направиш сметката. Сменят и най-малките банкноти. За изненада на нашата водачка курсът е 1,71 – по-нисък и от границата. Оказва се, че последния път, когато нашата спътничка е сменяла е било преди 3-4 месеца, тогава и на границата е бил по-висок. Курсът тук е нормален за събота вечер – все пак банките са затворени и ще отворят чак в понеделник, а какъв ще е курсът тогава – не се знае.
Може да ви е от полза
И тук нямат стотинки. Добре е да се сменят суми кратни на 100. Тогава си плащат всичко.
Недалече от обменното бюро е пристанището. Отиваме натам и правим снимки. Виждаме още един паметник на Кемал Ататюрк с момче и момиче. Напомня ми нашите тоталитарни паметници – вождът води младежта към светлото бъдеще. Достигайки до пристанището се уморяваме и се отказваме от разходката.
По обратния път се заговаряме с един български турчин, приседнал пред закътано магазинче в пресечка на главната пешеходна улица. Питаме за бански – има. Не при него, в съседния магазин, по-скоро сергия, малко по-навътре. Продавачката е отишла на джамия, обслужва ни момичето от съседния магазин – говори английски и се разбираме добре. Цената на етикета е 25, опитваме се да намалим на 20 и накрая се спазаряваме за 23 лири.
Може да ви е от полза.
Носете си бански от България. Магазините в страни от централните улици са с по-ниски цени и пазаренето върви по-лесно
Прибираме се в хотела. Първа вечер е и сме уморени. Времето е прекрасно и много от групата са насядали по масите с бира, кола или негазирана турска лимонада в ръка. Сядаме и ние за малко. В стаята превъртаме каналите на телевизора, прехвърляме няколко страници от книгите и заспиваме.
-
|
0 Response to "Кушадасъ - Ден 1"
Публикуване на коментар
За да запазя духа на блоговете всеки може да коментира, но едва ли ще отговарям на коментарите.
Нецензурни коментари ще бъдат изтривани