Сряда - Пазарът и Али Баба

Сряда – първият пазарен ден. Още от първите дни в Турция знаем, че на пазара „всичко има“. Продават се промишлени стоки – дрехи, обувки, чанти, сувенири и всичко за което се сетите.

Съветват ни да разгледаме пазарът сутринта, да си набележим нещо, но да купуваме чак късно следобед. Тогава цените падат и пазарлъкът върви по-лесно.

Ние предпочитаме с няколко наши спътници да отидем отново на каменистия плаж от вчерашния ден. Отначало групата е по-голяма, но в последния момент 3-4 човека предпочитат да останат до хотелския басейн. След обяд казаха, че прекарали много приятно. Трима души заминават на най-големия аквапарк в курорта.

Този ден ние сме водачите. Познаваме пътя и вървим по-бързо. Част от групата изостава и се чудя дали ще ни намерят. Обяснил съм им как да стигнат до плажа след като разгледат магазините. Справят се отлично, 20-тина минути след нас те пристигат и заемат шезлонгите и чадърите.

Предишния ден съм изгорял до болка и сега седя под навеса на ресторанта. По пътя ми падна батерията на фотоапарата. Добре, че зарядното е в чантата. Питам за контакт и ми посочват един разклонител до огромния телевизор в ресторанта. Включвам го и се заемам с четенето. Имам желание да приключа с книгата да края на почивката.

Съпругата ми и едно момиче отиват да ловят морски таралежи. След половин час се връщат с по 3 таралежа. Разглеждаме ги с нескрит интерес. Отгоре са покрити с черни бодли, а отдолу са меки. В центъра на долната чест се намира устата на таралежа – кръгла, отвсякъде заобиколена със зъби. Напомня ми устата на пясъчното чудовище от „Звездни воини“, същото на което Джаба предложи Люк Скайуокър за закуска, но сам загуби живота си. Когото допрем малък рапан до устата на таралежа, той я отваря и се опитва да го захапе.






Времето е приятно, топло, но не и горещо. Проверявам няколкократно зарядното, но докато не минаха 3 часа все светеше в червено. Като ни чу да си говорим един от служителите в ресторанта ни заговори на английски. Искаше да узнае откъде сме – от Русия или Сърбия? Казахме, че сме от България. Високият слаб турчин се оживи. „И аз съм от България“ - все още говореше на английски. Моят „татко“ - каза го на чист български – е от България, от Свищов. Младият мъж се вълнуваше – какви ли хубави истории е слушал за родината на баща си? Разказа, че живее в съседния голям град и всеки ден пътува до тук на работа.

Този ден напуснахме рано. Поне на мен така ми се стори. Прибрахме се в хотела, като не пропуснахме да посетим магазина за студени напитки и да си вземем нещо за обяд. Използваме най-горещото време да си починем в хотела и край басейна.

Към 5 часа се отправяме към пазара. Огромни шатри разпънати в безкрайни редици. Продават се всякакви дрехи – повечето ги има и в България, но за всеки се намира по нещо интересно, което да си отнесе в къщи. Навсякъде цената е на пазарлък. Изключение правят сергиите с нахвърляни по тях дрехи – там цената е твърда 2,3, 5 или 6 лири, не се опитвайте да се пазарите.

Постоянно срещаме хора от нашата група. Разпитваме се взаимно кой какво си е купил и обсъждаме цените. Оказва се, че хубавите млади момичета – и майките им също – лесно получават най-добрата цена. Разбираемо е - местните жени, а и туристките отстъпват по красота на нашите сънароднички. Някой са се наредили до продавача на машинки за завиване на сърми от лозови листа. Той завива,а нашите проверяват всяка подробност – има ли плънка в сърмата и т.н. Оставяме ги и продължаваме.

Не обичам големите маси хора и определено не ми е приятно да съм на пазара. В България гледам да избягвам подобни места, но не мога да не забележа, че някой от нашите спътници нескрито се забавляват да се пазарят и да се купуват различни стоки.

Успявам сравнително лесно да се спазаря за един кожен колан, достатъчно дълъг да обхване 120 килограмов българин, висок 1,85. Пазарът се ориентира към приключване, макар че търговията няма да спре поне още час-два. Продавачът на чай обикаля сергиите и събира чашките за чай. Просто пита навсякъде дали има чаша. Винаги му ги връщат и никой не се опитва да си запази за себе си някоя.

Изведнъж ме спира един от продавачите: "О-о, Ali Baba, where are you from?“. Младежът пита от къде съм и с нескрито възхищение ме оглежда колко съм голям. Отговарям, че съм от България. „А-а, комшу!“ отсича той на турски. В това „комшу“ се долавят нотки на радост за това, че сме съседи, но и лека тъга, че не сме от богатите туристи и въпреки това може да си позволим почивка в чужбина. Дали той може да си позволи каквато и да е почивка?

Продължаваме по тясната пътека между сергиите. Търсим табла. Едно малко момченце направо връхлита върху мен и се качва на обувките ми. Поглеждам го с усмивка – децата са прекрасни навсякъде. То ме поглежда смутено и подминава, но майка му го дръпва и му казва нещо, гледайки към мен. Вероятно го кара да се извини. Момчето смънква нещо, майката каза „Sorry", а аз - “ „No problem“ - надявам се и в Турция да гледат Алф и да ме разберат.

Попадаме на малък щанд, който продава разни дреболии, но има и 3 табли. Богато украсени. Започваме да се пазарим. Това не е от любимите ми занимания, но съпругата ми иска де си купи табла. Нейна приятелка, с която често играеха табла през зимата, си е донесла подобна табла от Египет – стара и поолющена, на красива и екзотична. Като се приберем двете ще си „мерят таблите“.

Сваляме с 20 процента цената, но се опитваме да я намалим още. Интересно е, че с нас разговаря не собственика на сергията, а неговия съсед. След малко се появява клиент на съседната сергия и момчето ни изоставя и се заема с неговия си алъш-вериш. Идва собственика. Показваме му малки драскотини по таблата и искаме да намали цената. Той си знае добре работата. Отговоря, че това не е недостатък, а свидетелство, че таблата е ръчна изработка. Опитваме отново, но явно сме достигнали „заводската цена“ както каза търговецът. Постоянно повтаря „комшу“ - един от първите въпроси е откъде си и това също определя цената. Допълва таблата с комплект гравирани пулове и накрая поставя в кутията два комплекта ситни зарчета. Спираме пазарлъка и плащаме. Благодарим, пожелаваме приятна вечер и се отдалечаваме.

Може да ви е от полза
Най-добри цени ще получите след 4 часа следобед. Пазаренето е задължително, то е част от удоволствието за местните продавачи.


До края на пазара остават десетина метра. Разглеждаме го до края и се отправяме към хотела. Там някой от приятелите ни са насядали по масите и очакват вечерята. Разглеждат с интерес таблата и питат кога ще играем.

Приключваме бързо с вечерята. След нея нашия домакин Мустафа ни е приготвил изненада, нищо че от два дни знаем за нея. Ще има турска вечер – местна брейк-група и кючеклийка. Всички са се приготвили с фотоапарати и камери и чакаме веселието да започне.

Брейкърите са пет млади турски момчета. В началото на лятото също се танцували тук – някой от спътниците ни са тук за втори път тази година. Танцуват много добре. Показват коренно различна програма от миналия път. Свършват сравнително бързо, Мустафа им дава по 10 лири и те напускат под бурните ни ръкопляскания.


Малко преди да започне танца на момчетата е пристигнала изпълнителката на кючеци – младо момиче, придружени от две по-възрастни жени. Приличат на цигани. И наистина са такива – коя туркиня ще се показва полугола пред друг, освен пред собственият си съпруг. Мустафа се е спазарил с нейния "мениджър" - бащата на момичето. Майка и заедно с още една жена влизат в ролята на бодигардове. Момичето разчита главно на нашите бакшиши - за това сме предупредени отрано.

Започва танца. Ние очакваме огнени ритми и невиждани танци, но момичето танцува вяло. Явно нашия ентусиазъм не е достатъчен. Мустафа става, изчезва за малко в рецепцията и след минута поставя банкнота в сутиена на кючеклийката – иска да ни подскаже какво да правим. Тук започва шоуто според някой, но за мен си беше нов начин на практикуване на най-древната професия. Момичето започва до се навира в скута на мъжете. На някой им харесва, на други – не, но всеки и поставя по някоя банкнота банкнота – кой в презрамката на сутиена, кой по-навътре. След 10-15 минути кълчене „танцьорката“ си тръгва с прилична сума.


С това официалната част свърши. Пускат българска народна музика и няколко жени се хващат на хорото. За малко към тях се присъединява и младата циганка за да покаже, че може да танцува всичко. И наистина може.


От брейкърите ми остана приятен спомен, но друг път бих пропуснал танцувалната проституция.