Баница на вeтър

Петък - Дългият път до Кушадасъ

Тръгване в петък, 12 септември, 19:00 – така е написано в рекламните материали за екскурзията. Хотелът е 2 звезди, но „прилича на нашите 3 звезди“ - уверява ни организаторката.

Със съпругата ми пристигаме на мястото за тръгване в 18:40 – нетърпеливи сме да не изпуснем автобуса. Носим полупразен куфар, паспорти и фотоапарат. Не сме първите, група млади хора са насядали по масите на близкото кафе и се оглеждат за някой друг, помъкнал куфари в този необичаен час. След 10 минути започват да пристигат коли, возещи останалите почиващи и техните куфари – кой с повече, кой с по-малко.

Пристига и автобусът. Захвърляме куфарите в багажното отделение и бързаме да се качим в автобуса. „Качване по реда на записването“ - провиква се организаторката, но никой не я слуша. Въпреки това нямаше оплакване от лоша седалка или неудобно място. Добър знак – няма скандалджии в групата.

Оглеждам хората в автобуса. Няколко млади семейства - едните женени от 2 седмици, приятели и приятелки, няколко семейства на наша възраст и две-три баби с младежки дух.

В 18:50 автобусът потегля без да сме проверили дали всички са се качили. След 15 минути спираме – двама приятели са изпуснали автобусът и съпругът на организаторката ги вози с колата си към нас. Потегляме отново. Вече се стъмва.

Пътуваме от Бургас към Малко Търново. Напускаме пътя край морето и минаваме през многобройни малки селца. Пътят е в добро състояние, но завоите следват един след друг. По-късно ще се окаже, че това е само тренировка за безкрайните завои на турска територия.

Българската граница минаваме безпроблемно. „Сега малко по-сериозно, че тези са по-строги“ - съобщава шофьора. Слизаме и се нареждаме в неравна линия за да минем на гишето за паспортна проверка на турската граница, над което е написано „Европейски съюз“ или нещо подобно. Очите ни оглеждат внимателно първите турци, които срещаме. Лично на мен много от тях ми приличат на българи, все пак и тук е било населено с много наши сънародници.

Паспортната проверка минава безпроблемно. Отправяме се към гишето на банката да обменим първите евро за турски лири. Курс купува е 1,73 лири за Евро. Преди да тръгна се „начетох до козирката“ от Интернет – курс на лирата към еврото, карта на Кушадасъ, забележителности в града, Ефес и Памуккале. Курсът на еврото ме устройва – официалният курс, който видях бе 1,75. Тъкмо да сменя и чувам „А-а, що да сменям тук? Там ще сменя на 1,90“ Дамата не за първи път посещава Кушадасъ и решавам да и се доверя. Все пак сменям 20 Евро – за всеки случай. Когото сменяш по-малко от 100 евро, касиерът закръгля сумата и не дава „стотинки“. След обмяната се отправяме към малко гише с надпис „Free shop“ над него. Цените не са много по-различни от магазините в България, но си купуваме стек цигари. За наше съжаление евтиният безмитен магазин на българската граница е затворен

Може да ви е от полза
Непременно сменете пари на границата, особено ако пътувате в петък. Събота и неделя банките са затворени. Може да се съберете няколко човека и да смените точно 100 евро и после да си ги разпределите – така стотинките няма да останат за касиера

Отново на автобуса и пак гранична проверка – отваряме паспортите и необичайно свеж за късния час граничар иска да погледне турският печат във всички паспорти.

Продължаваме със завоите, но вече на турска територия. Като деца се оглеждаме през прозорците да видим как живеят комшиите. По улиците виждаме изключително мъже. В кафенетата – също. Седят и играят табла, тихо и спокойно. (Така си мислех, а после се оказа, че играта в същност е вид домино.) Улиците са сравнително чисти, а магазините, чиито витрини виждаме приличат на нашите.

След полунощ достигаме протокът Дарданели. Веднага се качваме на ферибот. Дали е късмет или чиста случайност, не зная. Очаквах поне половин час да почакаме за фериботът, който ще ни отведе в Азия.

Веднага излизаме от автобуса – до един награбили фотоапаратите. Правим първите снимки – на нас самите, но на ферибот между два континента. Влизаме в кафенето и търсим кафе. Местните хора пият чай, но ние си държим на кафето.

Виждаме, че наближава брега и се качваме в автобуса. Едва платформата е докоснала кея и автобусът тръгва с пълна газ – ние сме на почивка, но шофьорите... път ги чака.

Вече е късно, опитваме се да спим. Спираме през няколко часа – радост за пушачите, които в автобуса са дискриминирани – пушенето в него не е разрешено. Спирките са главно бензиностанции с безплатни тоалетни – отново българска пресметливост. След няколко дни, когато сме похарчили предвидените за почивката „евра“ и сме подхванали резервните пари, тази пресметливост вече е забравена, но тук сме още в началото.
Почти всички спят и пътя неусетно минава, въпреки непрекъснатите завой. Чудя се как шофьора успява да поддържа високата скорост, с която се движим.

Започва да се разсъмва и погледите ни са отправени към заобикалящите ни маслинени горички. Не гори, а безкрайни маслинови полета. Кой ли ги бере тези маслини? - си мисля. Едва ли има проблеми, -отговарям си сам, - населението на Турция се увеличава постоянно и стабилно, има хора за всякаква работа.

Движим се покрай морския бряг и е интересно – малки селца на крачка от морето. Някой съвсем слабо са засегнати от туристическия бум, но навсякъде се виждат строежи на туристически къщички, еднотипни, със задължителният слънчев бойлер на покрива. Вече не прилича на България, напомня ми повече за Кипър.

Пътищата са добри, но тесни. На много места, особено в края на градовете се строят нови кръстовища и на няколко пъти объркваме пътя. Организаторката пуска списък на екскурзиите по желание. Предложенията са: Ефес и къщата на Дева Мария, Памуккале с посещение на СПА-център и обяд в 4-звезден хотел, круиз с яхта по егейско море – спиране в три различни залива с обяд и безалкохолни напитки, посещение на Кервансарай с 3-часова традиционна турска програма и посещение на остров Самос.

Наближаваме Кушадасъ. Това разбираме не от околния пейзаж, а от уговорката, че „към 11 часа сме там!“ Вече е почти 10:30.

Изненадващо полицейска палка спира автобуса. Един от екскурзиантите влиза в ролята на преводач. Никой нищо не ни казва. Решаваме, че е рутинна проверка или дребно нарушение на правилата понеже приключваме сравнително бързо. След 15 минути ни спират отново. Този път за по-дълго. Отново оставаме без информация – явно не искат да ни безпокоят. След няколко дни научаваме причината – преди време група български туристи са останали на улицата, след като са отказали да ги настанят в хотела поради неплатени задължения на българска фирма към турския собственик. Ние нямаме такъв проблем.

Влизаме в Кушадасъ. Вижда се морето – не Черно, а Егейско. Огромни хотели,четири и пет звездни, са накацали по хълмовете. Ние продължаваме към центъра на града.

След една безкрайна маневра на заден ход спираме до хотел Теджимен.

Събота - Хотел Теджимен


Входът на хотела
Посреща ни Мустафа – български турчин, преселил се преди години в Турция, наемател на хотела. Хотелът се стопанисва от семейството му, заедно с по-малката им дъщеря, както и няколко души помощен персонал. Всички са изключително любезни. Може да ги питате за всичко необходимо – откликват веднага и никога не отказват да помогнат.

Написано след време:
2009 г бе последната, в която Мустафа наема хотела. Вече може да има промени в хотел Теджимен - добри или не-дотам приятни.

Първото, което виждаме е малко дворче с маси и пейки в него. Дърветата са предимно палми.


Мустафа и съпругата му (в дясно)


Дворът на хотел Теджимен
Влизаме във фоайето. Съпругата на собственика раздава ключовете. Някой стаи още не са готови. Предишните гости са си заминали съвсем скоро и камериерките не смогват да подготвят всички стаи толкова бързо.


Фоайето на хотела
Получаваме ключ, влизаме заедно с куфара в асансьора и се качваме към стаята. Тук е първата изненада – двете звезди са си две български звезди, а не три. Явно, човекът, който ни обясняваше не е влизал скоро в български тризвезден хотел.

Славата на хотела е преминала – всичко е поизносено, но е прясно боядисано и чисто. Така остана и през следващите дни. Макар да очаквахме хладилник и кабелна телевизия, хладилник нямаше, а ТВ не работеше. По-късно взехме батерии за дистанционното (от рецепцията, безпроблемно) и успяхме да включим телевизорът, но имаше само турски програми. Така и не остана време за телевизия през следващите дни. Хладилникът ни липсваше, но все пак внасянето на храни и напитки в хотела не е разрешено. Тази забрана бе нарушавана през следващите дни постоянно, настоятелно и усърдно от всички почиващи. Собственикът се мръщеше, но ни разбираше – и той беше живял в Майка България.


Леглата в хотела
Оказа се че леглата са удобни – наспивахме се прекрасно и се събуждахме рано. За парите, които платихме, направо си беше супер. Бяхме предупредени, че във всички стай има само единични легла, но после се оказа, че две момичета са настанени в стая със спалня и трето легло, а ние – семейство, което след година ще достигне до сребърна сватба – на две отделни легла. Може би, някой е решил, че не ни трябва двойно легло ...

Може да ви е от полза
Ако държите на двойно легло, попитайте веднага след пристигането.

Изваждаме туй-онуй от куфара и слизаме в барчето да опитаме турската бира „Ефес“. Преди години, в началото на демокрацията, на няколко пъти купувахме с приятели цели стекове с кутийки „Ефес“ - евтина и вкусна, докато един ден просто изчезнаха от склада. След това дойде зимата и ни остана само спомена от вкуса на турската бира. Следващото лято забравихме за нея.

Тук – нова изненада. Три турски лири (към 3,50 лева) за бутилка от 500 мл. Взимаме по една и отпиваме. Вкусът е същия както го помним. Следващия ден научаваме, че ислямската партия, която е на власт, нарочно поддържа високи цени на алкохола – коранът de facto го забранява.


Пием си бирата и оглеждаме двора. Уютен, закътан – наоколо е спокойствие и тишина. Неволно си спомням шумния Слънчев бряг. В края на двора, до стената се намира басейна. Не е много голям и, за щастие, е осветен от слънцето. На шезлонгите до него се прекарва приятно в печене на слънце, четене или лека дрямка.

Кушадасъ е презастроен. Много от хотелите в града са загубили басейните си след като съседните сгради са ги засенчили. Ние сме направо късметлии – хотелът е близо до центъра, спокойно е и има басейн.


Организаторката ни обяснява къде е най-близкия евтин магазин „Dia“ и веднага го преглеждаме. Отново сравняваме с България – бананите са по-евтини – вземаме, бирата е 2,20 лири – по една за всеки, едри фъстъци – и от тях. Местната водка е 40 лири – скъпо, остава си на рафта...

Може да ви е от полза
До магазин Диа се стига като завиете надясно при излизане от х-л Теджимен, след това в ляво, пак дясно и на първото кръгово движение пресичате улицата направо и завивате в дясно – след 10 - 15 метра магазинът ще е от лявата ви страна .

Връщаме се в хотела. Изпиваме си бирата преди да се стопли и си изяждаме приготвените от България сандвичи. Един остава и преди да си заминем го изхвърляме. Лягаме да поспим, но преди това прочитам страница-две от книгите, които си носим. Моята я започнах преди началото на зимния сезон.

Наспивам се бързо, леглото е удобно и меко, като облаче – от онези, по които стъпват ангелите от бабиното ковьорче, дето висеше на стената. Слизам на двора и плащам за двете екскурзии, за които се записахме още сутринта в автобуса - 35 евро за Памуккале и още толкова за Ефес на човек. Първата новина е, че още следващия ден заминаваме до Памуккале.

Дойде ред и на първата вечеря - „на шведска маса“. От дясно са подредени поне 15 вида салати, пържени тиквички и патладжани. В ляво готвачката сипва основното ястие и всеки може да си вземе десерт. Следващите дни се появиха няколко сърби, които се пререждаха, вземаха огромно количество храна и я оставяха по чиниите. На собствениците им се плаче – останалата храна не се изхвърля.Каквото не може да се сервира следващия ден, се раздава на персонала. Турците имат уважение към хляба – сред огромното население на страната не може да няма гладни хора.

Първата вечер основното ястие е пиле фрикасе с гарнитура ориз – може би пилаф, с отличен вкус. През следващите вечери салатите се запазват като асортимент, сменят се основните ястия и десертите. Месото в Турция е скъпо и не е в изобилие на масата, десертът е основно диня, но име и вечери с местни сладкиши. Едва ли някой е останал гладен – наблягахме на зеленчуците, което при високите температури не е лоша идея.

След вечеря тръгваме с дамата, която знае къде да обменим евро по курс 1,90. Високо над града има паметник на Кемал Мустафа (Ататюрк – бащата на Турция) – създателя на светската турска държава, бивш военен аташе на Османската империя в София, лудо влюбен в дъщерята на български генерал.

По пътя се стъмва и вече виждаме вечерния град. Вървим покрай малка река, по-точно канал с две редици палми покрай него. Постоянно се чуват клаксоните на малки автобусчета, твърдо решени да не изпуснат и един клиент. Шофьорите правят път на пешеходците и карат внимателно макар и бързо. Полиция не се вижда - и следващите дни също. „Има много полиция, но цивилна“ - казва Мустафа, когато споделихме с него впечатленията си.

Търсим да купим дамски бански. Намираме още в първият магазин, в който влизаме. При това сме хванали намалението в края на сезона - обикновен бански от две части е намален от 250 на 125 лири. Опитваме в друг магазин и там цената е вече 60 лири. Продължаваме да търсим.

Достигаме до бюро за обмяна на валута. Сарафите са мъже и работят бързо. На гишето пред клиента има калкулатор, за де си направиш сметката. Сменят и най-малките банкноти. За изненада на нашата водачка курсът е 1,71 – по-нисък и от границата. Оказва се, че последния път, когато нашата спътничка е сменяла е било преди 3-4 месеца, тогава и на границата е бил по-висок. Курсът тук е нормален за събота вечер – все пак банките са затворени и ще отворят чак в понеделник, а какъв ще е курсът тогава – не се знае.

Може да ви е от полза
И тук нямат стотинки. Добре е да се сменят суми кратни на 100. Тогава си плащат всичко.

Недалече от обменното бюро е пристанището. Отиваме натам и правим снимки. Виждаме още един паметник на Кемал Ататюрк с момче и момиче. Напомня ми нашите тоталитарни паметници – вождът води младежта към светлото бъдеще. Достигайки до пристанището се уморяваме и се отказваме от разходката.


Един от паметниците на Ататюрк
По обратния път се заговаряме с един български турчин, приседнал пред закътано магазинче в пресечка на главната пешеходна улица. Питаме за бански – има. Не при него, в съседния магазин, по-скоро сергия, малко по-навътре. Продавачката е отишла на джамия, обслужва ни момичето от съседния магазин – говори английски и се разбираме добре. Цената на етикета е 25, опитваме се да намалим на 20 и накрая се спазаряваме за 23 лири.

Може да ви е от полза
Носете си бански от България. Магазините в страни от централните улици са с по-ниски цени и пазаренето върви по-лесно

.
Прибираме се в хотела. Първа вечер е и сме уморени. Времето е прекрасно и много от групата са насядали по масите с бира, кола или негазирана турска лимонада в ръка. Сядаме и ние за малко. В стаята превъртаме каналите на телевизора, прехвърляме няколко страници от книгите и заспиваме.

Неделя - Памуккале - бялата крепост

Този ден не само видяхме една природна забележителност – крепостта от памук, както се превежда името Памуккале, но се запознахме и с един забележителен човек – Халил.

Рано сутринта закусваме набързо - домати, краставици, маслини, масло, конфитюр, сирене, варени яйца (през ден се редуваха с малки кренвирши), хляб, сок и чай.

Почти всички са се записали на екскурзията. Съобщават ни, че автобусът е спрял малко по надолу и тръгваме към него. Спрял е точно срещу магазин Диа.

Автобусът от турската туристическа агенция е голям, чест и освежен специално за нас. Още сядаме и екскурзовода започва. „Казвам се Халил“ - български турчин, напуснал България дълго преди „голямата екскурзия“. Казва нещо на турски или на арабски. „Ние така казваме преди началото на всяка работа“ - „В името на Аллах, всемогъщия, всемилостивия“- „вие не зная как казвате“. Би трябвало да е „В името на Отца и Сина и светия Дух“ си мисля, но казваме ли го? След това въведение Халил започва с шегите и не спира до края на деня. Не искам да издавам коронните му номера, нека който има удоволствието да го слуша, да се смее от сърце, както ние се смяхме.

Халил разказва историята и географията на Турция. Не пропуска да разкаже и собствената си история и говори само добро за България. Разказва и за градовете през които минаваме – не ни оставя да скучаем и за секунда.

Автобусът предлага бира и безалкохолни напитки. Скоро много от нас се възползват от възможността. Цените са в евро. Всеки оставя пари в чашката и си взема каквото иска. Хладилникът е в средата на автобуса и шофьора не го контролира, но и няма нужда.

Може да ви е от полза
Запасете се от България с монети по 1 и 2 евро – ще ви послужат прекрасно на много места. 10-15 евро на монети стигат. Няколко банкноти от 5 и 10 евро също ще са полезни.

Автобусът спира за кратка почивка край пътя – пак с безплатна тоалетна. Наоколо продават кафе и чай, току-що изцеден сок от охладени портокали и истински турски локум. Цената на локума ни идва в повече – 8 лири за кутия от 500 грама. Не си купуваме, но се възползваме с мярка от предложения за дегустация – хубав е, но не ни прави особено впечатление. Опитваме портокаловия сок – четирите лири за чаша си струват до последната капка. Пристигат и други групи поели по същия път. Ние тръгваме и Халил продължава с шегите и безкрайната информация, поднесена по неповторим начин.

Пристигаме в Памуккале и забелязваме снежна планина от ляво на пътя. Не е сняг, а неповторима природна забележителност – пещера на открито, както каза някой. Варовиковите скали се спускат от хълма и свършват в голямо езеро.


А.З. пред входа на Херополис
Спираме в горния храм на хълма и се озоваваме сред останките на древния град Херополис. Халил има поне по три версии за всяко древно име, понякога и повече. Древния амфитеатър е в добро състояние. Запазена е или издигната отново крепостната стена - минаваме през каменна врата на хиляди години. Виждаме улей, по който е текла вода много години преди Христа. Наоколо има палмова горичка с високи палми. „Колко много палми“ - възкликваше по-късно всеки, който гледаше снимките от екскурзията


Тук се намира и "Изворът на Клеопатра". Невероятно бистра изворна вода е образувала малко езеро с формата на геврек. В него се къпят предимно руснаци (и най-вече рускини), които се платили по 10-15 евро за да се подмладят. Ние правим снимки и продължаваме – след Памуккале е предвиден обяд в четиризвезден хотел и разпускане в неговия СПА-център. Преминаваме покрай древната баня на Херополис, която е реставрирана и превърната в музей. В цяла Турция текът археологически разкопки – древната история на страната е богата и все още малко открита, но това, което е изведено на повърхността, си струва да се види.


Изворът на Клеопатра
Тук ни хваща носталгията, примесена със страстно родолюбие (не харесвам думите национализъм и патриотизъм). На няколко пъти чувам, че „и ние какви старинни неща имаме в България, но няма кой да ги покаже на чужденците“. Получи се нещо като „Опознай чужбина, за да обикнеш Родината“

Халил не спира да разказва, купува групов билет и всички минаваме през бариера, която ми напомня за метрото в Москва.

Събуваме се и стъпваме на белите скали. Някой захвърлят дрехите и остават по бански. Има полицаи (или поне униформени служители), които следят никой да не стъпва с обувки по природното богатство. От туристите , ходещи по белите скали се печели добре, но варовикът е започнал да се руши и правителството обмисля дали да не забрани достъпа на туристи до Крепостта от памук. Ние сме щастливи – все още не е забранено.

Фотоапаратите щракат като луди - всеки иска да снима трите изумрудени езера, заобиколени от „слънцеустойчив“ сняг. Снимаме се един друг и се създаваме нови контакти. Вижда се, че водата е намаляла – едва тече по една вада, а преди това се е леела като водопад.




Там, където свършва бялата скала отново има полицай – някой от туристите започват обиколката отдолу на горе и се топват в Извора на Клеопатра – и те трябва да се събуват. Ние правим последни снимки на голямото езеро в подножието на „крепостта“.


Видимо езерото е намаляло и около него е останала широка кална ивица.

Автобусът ни чака. Пристигналите първи са обиколили съседните магазинчета, но за „фотографите“ няма време. Влизаме в автобуса и се лепваме на хладилника с напитките. При все, че си носихме вода, жаждата е постоянна.

Може да ви е от полза
Носете си повече вода. В краен случай напитките в хладилника не са много скъпи и спасяват в жегата.

Влизаме през входа в двора на хотел ПАМ – СПА-хотел с четири звезди. „Така изглежда райската врата“ - вдъхновява се нашия екскурзовод. Наоколо всичко е потънало в палми и зеленина. Напускаме автобуса и се качваме на втория етаж. Оставяме на приготвените за нас маси чантите, в които всеки се носи хавлия и бански и се нареждаме на опашката за шведската маса. „Шведите ги няма“ и напълваме по една чиния Когато я оставяме на масата и отиваме да си вземем хляб виждаме три пъти по-голяма маса със салатите. Напълваме и там по една чиния, но накрая има и десерти. Вземаме и от тях и сядаме на масите. Скоро разбираме, че не сме преценили колко можем да изядем. Успокояваме се, че така е със всички докоснали за първи път до шведската маса на голям хотел. Сервитьорите предлагат дискретно бира и безалкохолни напитки – цените са в евро и са високи за нас, но не и за хотел от такъв клас. Колкото и напитки за вземем храната е много и част от нея остава по масите. Приключваме и се отправяме към двора и СПА-центъра.

Може да ви е от полза
Добра идея е да се започне с основното ястие и след него да се опитат салатите. Те са пикантни и след тях храната ми се стори безвкусна.

Хотелът има открит басейн с „олимпийски размери“, голям и бистър. Над него има гейзер с гореща кална вода. Лековитата мътна вода се спуска в басейни на няколко нива, като температурата и постепенно намалява – най-горе е почти вряла, а долу е леко топла.


Настаняваме се по шезлонгите около басейна и повечето се топват в калните басейни с жълто-кафяви води. Оттам минаваме през закрит басейн със същата вода и джакузи в единия край. Двама младежи от персонала го пускат от време на време и се смеят на радостните ни възклицания – за нас е атракция, а за тях ежедневие.

Излизаме от калната вода, минаваме през душа и можем да се топнем в басейна с прозрачна вода. Виждам, че и този басейн има тъмна линия по стената над водата. Също като нашите басейни, от което чужденците се оплакват през облачните дни, когато не могат да се излежават край басейна и се чудят с какво да се занимават.


После пием кафе на бара, печем се по шезлонгите на все още топлото слънце и неусетно времето минава. Не пропускаме да направим още снимки и се качваме в автобуса.


Халил продължава с хумора и скоро пак спираме на отбивката край пътя, където бяхме сутринта. „Следобед цената на локума не е като сутринта,“ - Халил изнася лекция по ориенталски маркетинг - „спазарете се за добра цена и си купете локум, тук е истинския турски локум“. Нямахме късмет със спазаряването. Секунди преди нас са се изсипали два автобуса с японски туристи, които купуват на едро - по 10 или 20 кутии на човек. На стената е окачен плакат на японски с цената, но разбираме само цифрата 700 – може би цената в йени за 10 кутии, другото остава загадка. Не сме много щастливи от положението. Сядаме по масите и просто чакаме да мине времето.

Когато отново сме в автобуса Халил обявява „микрофонът е ваш“. Дама с побеляла коса става от мястото си, взема микрофона и показва, че по нищо ни отстъпва на нашия хумористичен водач. С бурни ръкопляскания изказваме одобрението си. Шегите и от двама водещи не спират до пристигането в Кушадасъ. Научаваме, че утре отиваме в Ефес и Халил и отново с нас.

„Да не забравите да оставите бакшиш на нашия шофьор“ са последните напътствия на Халил – обичайна практика по цял свят. Който иска оставя по някоя монета в кошничката на автобуса, разделяме се с благодарност с Халил - човека, донесъл ни толкова радост през деня.

Минаваме през ДИА за напитки и се отправяме към хотела. Малка почивка, след това вечеря и отново тръгваме на кратка разходка по търговската улица. От локумджийницата на ъгъла до кметството си купуваме локум с шам-фъстък, изпробваме другите видове локуми и ядките, щедро раздавани от младите продавачки и се прибираме в хотела.

Понеделник - Ефес и къщата на Света Богородица, Птичият остров

„Аллах акбар...“ - възгласът на мюезинина през отворената врата на терасата ме събужда. Поглеждам часовника. Малко след 5 часът е. Две мисли минават през главата ми: първо, че сме в мюсюлманска държава и второ, че вчера така сме спали, че нищо не сме чули. През следващите сутрини пак се събуждаме, но вече се наспиваме по-бързо и не ни пречи.

Този ден се запасяваме с повече вода. Тръгването е в 7:30 и за малко да изпуснем автобуса, който ни чака на обичайното място.

Екскурзиантите са по-малко и съответно автобусът е с по-малко места. Задължителния хладилник присъства и тук. Халил отново е с нас.

Може да ви е от полза
Вземете си празна бутилка за вода, ще ви потрябва по-късно!

Ефес е съвсем наблизо. Екскурзоводът ни запознава с околните скъпи хотели, обяснява как Тодор Живков е идвал на почивка в Кушадасъ. Показва ни и най-големия аквапарк, който е предвиден в програмата за четвъртък. Халил има пет обяснения за името на Ефес. Разказва, че градът е разрушаван на няколко пъти от земетресения и издиган отново. Някога морето достигало до града, на когато водите намалели и морето се отдръпнало потоците от търговци, занаятчии и роби също напуснали града и той западнал. Досега са разкопани 15% от археологическия резерват, а за посещение са достъпни 10% от него.

Автобусът спира на малко площадче, заобиколено от сергии за сувенири. Търговците веднага отгатват от къде сме и започват да предлагат албуми за Ефес на български – 5 лири. Халил ни подканва да не се бавим, на излизане пак ще минем от тук.

Раздават ни индивидуални билети и влизаме в древния град – населението било 250 000 души според Халил. И днес той знае всичко – не спира да разказва – за улицата, за забележителните сгради. През повечето време всички снимат. Наоколо вървят групи с екскурзоводи на различни езици. Не минава и без куриозни ситуации – екскурзовод е клекнал в античната обществена тоалетна и издава крясъци на японски, като брокер от Токийската борса при спад на акциите. Около него туристи с дръпнати очи се заливат от смях – може би същите от вчера с локума. Смеем се и ние с тях и бързаме да не изпуснем лекцията на Халил.




Халил (с червения потник) разказва историята на Ефес
Безспирно щракат фотоапарати, за моя изненада двама професионални фотографи, млади момчета с огромни фотоапарати, снимат и гледат да не изпуснат нито миг от разходката на японската група. Туристите от страната на изгряващото слънце са сравнително богати и турците ги глезят.

Градът е бил водоснабден и канализиран. Когато водния резервоар е бил пълен догоре, е имало вода за всички. Ако нивото на водата намалее, има вода само за богатите, а последните тонове вода са само за обществените сгради.

След като разбираме, че преди хиляди години Ефес е имал перфектна водоснабдителна система, навлизаме по улицата към библиотеката. Голяма и дълга улица, дори за съвременен град. Сградата не е оригинална, за наше разочарование. Реставрирана е от австрийски архитекти по старинни ръкописи. „Резервни части“ за антични сгради в Ефес има предостатъчно. Библиотеката е била най-посещаваната сграда. Отдават го на подземния проход, който я свързвал с публичния дом. Може и да е така, но общество, построило огромен град от камък с всички съвременни удобства, трябва да е било и отлично образовано, а в ерата на ръкописите библиотеката е незаменимо място за нови знания.


Възстанованата библиотека
Малко преди библиотеката виждам няколко камъка с християнски кръстове на тях. Градът, до чийто жители апостол Павел отправя няколко послания има и християнско минало. За сага то не е на дневен ред – разкопават се най древните части от Ефес.


Когато мислим, че градът е свършил и библиотеката е била черешката на тортата, следва нова изненада – стадионът на Ефес. Огромно съоръжение е безкрайни пейки за зрителите. Разглеждаме го набързо. Излизаме навън и Халил продължава да разказва. Дотук е без грешка. И винаги има изненада за нас. "На този стадион е пяла Лили Иванова, Лучано Павароти и други световни звезди." За малко да си помисля, че се шегува със възрастта на най-голямата наша певица, но дебелашките шеги не са по вкуса му – казва самата истина. Стадионът е действащ концертен център и неповторимата му акустика се е запазила.





На излизане от древния Ефес минаваме покрай поляна, където са събрани саркофазите на знатни граждани – личи си по каменните украси.


Излизаме от старинния град и разглеждаме магазинчетата за сувенири. Малко преди да стигнем автобуса виждаме оседлана камила. „Тайно“ заставаме да нея и се правим снимки.


Отново сме в автобусът и се отправяме към къщата на Света Богородица. Пресветата Дева е спомената 4 пъти в Корана и се почита и от мюсюлманите, наред с християните. Халил разказва за християнската религия, каквото знае. Пак има интересна история – преди години терористи подпалили няколко горски пожара в Турция. Единият бил в Ефес. За правителството било трудно да се справи с всичките пожари наведнъж. Огънят пълзял към святото място и изведнъж, на метри от параклиса, изгаснал. „Бог спря огъня“ – вярва Халил. И ние вярваме.

Мястото, където Света Богородица е живяла е открито на католическа монахиня по чуден начин. При направените разкопки се откриват основите на древна християнска църква. Католиците вярват, че гробът на Дева Мария е на това място, но от земетресенията сега се намира на 50 метра под зповърхността. Според преданията на православието Света Богородица е починала и погребана в Иерусалим. После се възнесла на небето при Божествения си Син.

Минаваме покрай основите на древната църква. В средата има вкопан в земята басейн за масови кръщения (баптисерий). Бързаме да се наредим на опашката пред параклиса, построен на святото място и минаваме покрай малка статуя на Пренепорочната Дева. Статуята на няколко пъти е крадена и връщана на мястото си от полицията.
Параклисът е малък, вземаме си свещи (по две) и оставяме дарение – кой колкото може – самите свещи са безплатни. Има икони и скулптури. Във витрина са поставени подаръци от папи и държавници, посетили светинята. Виждаме патерици, ортопедични обувки и други помощни средства, оставени от излекували се по чудо поклонници.


Баптисерият


Статуята на Дева Мария

Може да ви е от полза
Точно преди да излезете погледнете на стената в дясно – ще видите неръкотворно изображение на Светата Дева, появило се по чуден начин върху камъка. Пред него е поставено стъкло.

Свещите палим след като излизаме навън, на специално за целта място. Там има нова статуя поставена в стъклена кутия и надпис на турски под нея. Разчитам само началото Meiremana- Майка Мейрем. Така е известна Света Богородица след мюсюлманите.

Слизаме по няколко каменни стъпала и в дясно виждаме три чешми. Ето тук влизат в употреба празните бутилки от вода. Наливаме си вода от всяка една чешма, според вярванията тази вода име чудотворно действие. Поне е вода от свято място.

Малко след чешмите има място където почти всички завързват салфетка с написани на нея три желания. Според поверията тези желания се сбъдват.


Храма на мястото, където е живяла Дева Мария


Трите извора


"Стената на желанията"

Може да ви е от полза
Вземете си от хотела салфетка още предната вечер и си напишете на нея три желания – салфетката е мека и е лесно да я вържете.

Излизаме от святото място. В ляво преди изхода има тоалетна – чиста, съвременна и пригодена и за хора с увреждания.

Седнахме малко да си починем и да изчакаме всички от групата да си налеят вода. До нас млад екскурзовод разказва на български за мястото, на което се намираме. По-подготвен е от Халил по темата – обяснява повече, по-подробно и по-достоверно според мен. Изведнъж го чувам да казва „Ето покрай нас преминава един от най-добрите екскурзоводи на български език, Халил.“ И наистина „нашият“ Халил минава покрай групата. Уважават го колегите – учили са се от него, а че е от най-добрите вече сме убедени..

В магазинчето на изхода се продават сувенири с лика на Света Богородица.Има за всяка религия - за православни, за католици, за мюсюлмани. Цените са в евро. Купуваме си две икони – за родителите ни ("Точно такова нещо ми трябваше“- каза майка, когато и я подарих), една дървена броеница с кръстче за мен и кръстчета за съпругата ми, дъщеря ни и приятелката на сина и още няколко за подарък на близки хора.

По обратния път бързаме. Халил е взел още една група след обяд и в 2 часа трябва да сме се прибрали. Маже би затова не е така многословен последния един час.

Има още едно място, което ще посетим – храма на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на античния свят. Малко късно разбирам къде отиваме и по-добре. Озоваваме се на едно занемарено място с няколко уморени продавачи на сувенири и една стърчаща колона. Храмът е имал 120 запазени колони, но са пренесени в Истанбул за построяване на джамия. Основите на храма показват мащабите му. Невероятно голям е – не случайно храмът е обявен за чудо.

Всичко това Халил разказва с малка статуя на Артемида в ръка – взе я направо от сергията на продавача на сувенири. Богинята на плодородието е с десетина реда млечни жлези. На сергията има и статуя на бога на мъжкото плодородие - с огромен фалос. Халил не пропуска да го покаже и него.


Основата на колоната е по-висока от човешки ръст
В далечината се виждат добре запазени останки от византийска крепост и от църквата в която е гроба на Св. апостол и евангелист Иоан. Правим по няколко снимки, неуспешен опит да се спазарим с продавача на тръстикови флейти и бързо потегляме. Както и в Ефес и тук ни предлагат „антични“ монети, евтина уловка за алчни туристи.


Останки от църквата, в която е погребан Св. Иоан
Слизаме от автобуса в Кушадасъ, вземаме си довиждане с Халил и обикаляме съседните пекарни и магазинчета за да си потърсим нещо за обяд. Избираме да седнем в дюнера на ъгъла на главната улица до хотела ни. Предлагат сандвичи, дюнер и безалкохолни напитки. Вземаме по един пилешки дюнер - има и агнешки, но не рискуваме - и един малък айран. Горещо е и не може да се седи на слънце. Придръпваме столовете на сянка. До нас са седнали англичани с бебе в количка. Оглеждаме се за кетчуп – на нашата маса няма – и веднага едно от момчетата застава до масата. Обясняваме какво търсим и веднага ни донася кетчуп, майонеза и салфетки. Привършваме със сандвичите, айранът не ни стига до никъде, но не искаме втори. Сметката е точна – няма и опит за хитруване, надписване на сметка и скрити „екстри“. Плащаме и отиваме до магазина за студени напитки – в България вали дъжд всеки ден, но тук е жега.

Пак почивка в стаята и четене на книга край басейна докато стане време за вечеря.

По време на вечерята се уговаряме с няколко млади хора да отидем до Птичия остров. Не сме ходили, но съм видял къде се намира на картата в Интернет и като знам къде е пристанището мисля, че ще го намерим.

От кметството минаваме направо по пешеходната алея. По пътя се спираме и разглеждаме почти всички магазини. Много хора сме и всеки има различни интереси. На няколко пъти питаме за Птичия остров и ни упътват любезно.

Може да ви е от полза
В златарските магазини говорят добър английски и любезно ще ви упътят, стига да нямат клиенти.

Достигаме до входа на пристанището. Заобикаляме го от ляво и продължаваме. Не пропускаме да снимаме спрелите кораби, светещи с цветовете на дъгата. Не е лесно да се направи добра снимка - експозицията е дълга, а ръцете ми трепват и снимката се замазва. Свикнал съм когато съм на път да се оправям с това, което имам, на в този момент съжалявам, че не съм се взел статива. За следващата екскурзия ще знам какво ми трябва

Може да ви е от полза
Вземете си непременно статив за фотоапарата. Ако нямате може да оставите фотоапарата на ръба на кея и да натиснете бутона за снимане – получават са прилични снимки.

Подминаваме един окъснял рибар и приближаваме провлака до Птичия остров. В началото са спрели таксита и любезно ни канят, но нас ни влече към спрелите на кея дървени корабчета. Част от групата ще пътува в Егейско море с такова корабче.

Преминаваме покрай малко ресторантче, което още е отворено, хвърляме бегъл поглед на менюто и продължаваме към пиратската крепост на острова.

Наоколо всичко е потънало в зеленина и палми. Въпреки тъмнината фотоапаратите не спират да щракат. Изкачваме се по стъпалата и пред вратата ни посреща млада туркиня с дълга рокля, плътно забулена – продавачка на дребни сувенири. Чудя се как не я е страх да седи там по това време – тъмно е и няма много посетители. Отговорът идва скоро – когато част от нас се опитаха да посетят тоалетната се натъкнаха на охрана, която обясни, че тоалетната не работи. Островът се охранява, така че умната, когато сте там.

Влизаме в кулата на крепостта. По цялата дължина на стената се е опънал скелетът на кит. По странно стечение на обстоятелствата влязъл в Средиземно море и заловен от пиратите. Правим си снимки пред него и се опитваме да го хванем в цял „ръст“, но не ни достига пространство


По обратния път се отбиваме в ресторанта на входа. Веднага събират няколко маси за да има място за всички. Със съпругата ми си поръчваме по една бира, а всички останали – баклава със сладолед. Разбираме, че баклавата е свършила, на веднага ще донесат прясна. Наистина след малко пристига момче с мотор, носещо кутия с баклава. Изгледът към залива си струва цената от 4 лири за бира и 8 за десерта.


Вече знаем обратния път и вървим по-бързо. Спираме да си направим снимки пред керван сарая – в него се организират турски вечери с ориенталски танци. Сменяме валута в бюрото на пешеходната улица и ние със съпругата ми се прибираме. Младежите вървят по-бавно и разглеждат магазините. На следващия ден разбирам, че един млад мъж от нашата компания е правил повече от час пазарлък в един от магазините. Местните продавачи вероятно са се хвалили със седмици какъв клиент са имали.

Вторник - На плаж в Кушадасъ – dolce far niente

След 16 часа пътуване до Кушадасъ и два последователни дни екскурзии не ни се ходи никъде. Този ден част от групата заминава на круиз с корабче. Цената включва безалкохолни напитки и обяд. По програма ще спрат в три залива за плуване.

На закуска разпитваме къде да отидем на плаж. Градския плаж, който е в дясно от пристанището има хубав пясък, но още преди да тръгнем знаехме, че водата е мръсна и не става за къпане.

Попадаме на една компания, която обещава да ни заведе на каменист плаж с чисти води – вчера са били там. Част от новите ни приятели са били в Кушадасъ преди две години и от тях има какво да се научи. Съгласяваме се и потегляме заедно. Не пропускаме да заредим вода, ядки и бира (само една) от Диа.

По пътя се оглеждаме за банка, в която да сменим валута. Банките сменят на курс 1,80 за разлика от бюрата, където все още е 1,71. За сметка на хубавия курс банките имат изискване за минимална сума от 100 Евро. И тук важи принципа „Съединението прави силата“ - ако няколко човека сменят заедно – получават по-добър курс.

Вървим дълго до плажа. Не че е далече, но ние не бързаме. Минаваме покрай пристанището. Има нови кораби и решаваме да ги огледаме. В пристанището се влиза след проверка през метален детектор. Не можем да видим много, достъпът е ограничен. Снимам един дървен мотор до магазин на пристанището, оглеждаме какво се продава и продължаваме.


Подминаваме Птичия остров и вървим покрай пътя. В дясно се вижда залив и малко островче с надпис ЕЛИАС, съставен от еднометрови букви. Има малък плаж и три кея, които водят навътре в морето. Точно където свършва мантинелата има малка стръмна пътечка, която слиза надолу. Поемаме по нея. Преминаваме покрай едно растение, знам го като морска краставица. Според баба ми на времето по Несебърските плажове е изобилствало от тях, но сега трудно може да се видят. В ляво има едно дърво, окичено с малки гроздчета от ситни червени плодове. Нашите водачи обясняват, че това е див черен пипер. Мисля си, че е „червен, понеже е зелен“ - както се твърди в народния хумор за синята слива.


Минаваме покрай новопостроени къщи. Асфалтът пред тях се е напукал от свличане на баира, на който са построени къщите.

След два завоя и спускане надолу вече сме на плажа. До нас има ресторант, няколко шезлонга и чадъри. Нашите спътници са били вчера тук и вече се познават с персонала. Аз си наемам шезлонг и чадър с едничката цел да не изгоря на слънцето. Другите българи сядат по масите и започват с бирите.

Издърпвам шезлонга на слънце да се попека малко и отварям книгата. Dolce far niente (сладко нищо-не-правене) - както казват италианците. От време на време поглеждам небето, покрито с малки пухкави облачета. Циганското лято ми е любимото време от годината. Все още е топло, слънцето е накъсано от облачетата, а лек вятър разхлажда въздуха.


След известно време се прибирам под чадъра, но вече е късно – изгорял съм без да усетя. Явно слънцето грее по-силно отколкото в България и не съм преценил времето. Това лято така и не намерих време да отида на плаж, макар че работя с Слънчев бряг. Сега си плащам цената.

През деня правим снимки – на камъчетата във водата, които изглежда като златни, на небето. Снимаме нашите приятели, които карат водно колело, корабът, излизащ от пристанището и хората, които се учат да се гмуркат. Непосредствено до ресторанта има школа по подводно гмуркане, а в залива е спрял кораб на друга школа, от който се чуват радостните възгласи на току-що изплували след първото си гмуркане млади хора и на техните приятели, придружени с бурни ръкопляскания.

Една от дамите отива да събира морски таралежи и съпругата ми отива с нея да взима уроци „Що е морски таралеж и как се лови“

Може да ви е от полза
Морето около Кушадасъ изобилства от морски таралежи. Убождането от тях е придружено с ужасни болки. Болките „не може да се опишат“ по думите на препатил българин. Кое то идва да потвърди, че мъжете ги боли повече от жените. Приятели ми бяха казали, че продават прозрачни ботуши за влизане в морето, но аз не видях такива

.

Докато дамите ловуват отивам да поплувам. Влизам в морето от малкия кей срещу ресторанта. Там е по-дълбоко и няма опасност да настъпя бодливеца. На кея деца хвърля хляб на рибите и ги гледат как скачат.

Водата е топла и приятна. Плувам на къси отсечки до кея, не ми трябват други изненади освен таралежите. Като се замисля мястото трябва да е безопасно, нали има две школи по гмуркане, но страх лозе пази.

Отново сядаме с бира под сенника на ресторанта и пристига компания от един мъж и две жени с него – местни хора. Поръчват обяд. Интересно ми е какво обядват самите турци и тайно поглеждам в чините им. Салата, зелен фасул и пържен пипер с кисело мляко – нито помен от кебапчета и кюфтета на скара или каквото и да е месо. Напитката е вода. Вероятно и това е част от средиземноморската диета – зеленчуци и кисело мляко са най-подходящи в жегата.

Докато си пием бирата научаваме, че за по-голяма група е по-изгодно да се купят екскурзии направо от някоя туристическа агенция. Осигуряват екскурзовод на български и са склонни да отстъпят 5-10 Евро на човек, особено ако си купите повече от една екскурзия.

Може да ви е от полза
Ако сте за първи път в Кушадасъ по-добре е да не рискувате. Групата трябва да е поне 7-8 души за да получите отстъпка, но както навсякъде в Турция и тук е важно с вас да има някой, който може да се пазари

Към 3 след обяд потегляме обратно към хотела. Слънцето е в стихията си – извън сезона сме, а каква ли е горещината през август? Търсим късата сянка от дясната страна на пътя и минаваме покрай хотели и магазина на крайбрежната улица. Пред един килимарски магазин млада жена седи на ниско столче и тъче килим – още една атракция за туристите.


Пристигаме в хотела, като отново сме си купили вода и безалкохолни напитки. Времето до вечеря минава в мазане с овлажняващи кремове на изгорелите ни от слънцето тела и кратка почивка в сън и четене.

Вечерта прекарваме в обиколки по магазините и се оглеждаме за сувенири. Предупредени сме, че в сряда има голям пазар на промишлени стоки и не бързаме с покупките.

Като подминахме бюрото за обмяна на валута, където ходихме първата вечер и следващата пресечка завихме в дясно открихме два магазина. Всъщност за тях ни разказаха наши спътници по време на вечерята. Първият е „Всичко за една лира“ или подаръци за тъщи и свекърви. Прилича много на подобните наши магазини, но може да се намери по-нещо интересно, най-вероятно Made in China.


Вторият магазин е обикновен хранителен магазин от веригата Пухливаноглу – не е трудно да се разчете надписа. Единственото интересно в него е насипния локум който се продава на цена 3-4, до 6 лири за килограм. Намира се върху хладилната витрина и е лесно да го пропуснете. Не си купихме. Отидохме да си вземем в четвъртък, но беше свършил. Sorry, Michael, няма.

В другите магазини се оглеждахме за табла, но цените ни се видяха високи.

Прибрахме се в хотела. Там разпитахме за круиза с кораба, на който ходиха част от групата. Толкова въодушевено разказваха, че за малко съжалихме, че не сме отишли и ние. Не исках да ходя, защото преди 10 години изгорях на подобно корабче в Кипър. Днес не отидох, но пак изгорях на плажа. Случва се. На някои хора и по два пъти.

Сряда - Пазарът и Али Баба

Сряда – първият пазарен ден. Още от първите дни в Турция знаем, че на пазара „всичко има“. Продават се промишлени стоки – дрехи, обувки, чанти, сувенири и всичко за което се сетите.

Съветват ни да разгледаме пазарът сутринта, да си набележим нещо, но да купуваме чак късно следобед. Тогава цените падат и пазарлъкът върви по-лесно.

Ние предпочитаме с няколко наши спътници да отидем отново на каменистия плаж от вчерашния ден. Отначало групата е по-голяма, но в последния момент 3-4 човека предпочитат да останат до хотелския басейн. След обяд казаха, че прекарали много приятно. Трима души заминават на най-големия аквапарк в курорта.

Този ден ние сме водачите. Познаваме пътя и вървим по-бързо. Част от групата изостава и се чудя дали ще ни намерят. Обяснил съм им как да стигнат до плажа след като разгледат магазините. Справят се отлично, 20-тина минути след нас те пристигат и заемат шезлонгите и чадърите.

Предишния ден съм изгорял до болка и сега седя под навеса на ресторанта. По пътя ми падна батерията на фотоапарата. Добре, че зарядното е в чантата. Питам за контакт и ми посочват един разклонител до огромния телевизор в ресторанта. Включвам го и се заемам с четенето. Имам желание да приключа с книгата да края на почивката.

Съпругата ми и едно момиче отиват да ловят морски таралежи. След половин час се връщат с по 3 таралежа. Разглеждаме ги с нескрит интерес. Отгоре са покрити с черни бодли, а отдолу са меки. В центъра на долната чест се намира устата на таралежа – кръгла, отвсякъде заобиколена със зъби. Напомня ми устата на пясъчното чудовище от „Звездни воини“, същото на което Джаба предложи Люк Скайуокър за закуска, но сам загуби живота си. Когото допрем малък рапан до устата на таралежа, той я отваря и се опитва да го захапе.






Времето е приятно, топло, но не и горещо. Проверявам няколкократно зарядното, но докато не минаха 3 часа все светеше в червено. Като ни чу да си говорим един от служителите в ресторанта ни заговори на английски. Искаше да узнае откъде сме – от Русия или Сърбия? Казахме, че сме от България. Високият слаб турчин се оживи. „И аз съм от България“ - все още говореше на английски. Моят „татко“ - каза го на чист български – е от България, от Свищов. Младият мъж се вълнуваше – какви ли хубави истории е слушал за родината на баща си? Разказа, че живее в съседния голям град и всеки ден пътува до тук на работа.

Този ден напуснахме рано. Поне на мен така ми се стори. Прибрахме се в хотела, като не пропуснахме да посетим магазина за студени напитки и да си вземем нещо за обяд. Използваме най-горещото време да си починем в хотела и край басейна.

Към 5 часа се отправяме към пазара. Огромни шатри разпънати в безкрайни редици. Продават се всякакви дрехи – повечето ги има и в България, но за всеки се намира по нещо интересно, което да си отнесе в къщи. Навсякъде цената е на пазарлък. Изключение правят сергиите с нахвърляни по тях дрехи – там цената е твърда 2,3, 5 или 6 лири, не се опитвайте да се пазарите.

Постоянно срещаме хора от нашата група. Разпитваме се взаимно кой какво си е купил и обсъждаме цените. Оказва се, че хубавите млади момичета – и майките им също – лесно получават най-добрата цена. Разбираемо е - местните жени, а и туристките отстъпват по красота на нашите сънароднички. Някой са се наредили до продавача на машинки за завиване на сърми от лозови листа. Той завива,а нашите проверяват всяка подробност – има ли плънка в сърмата и т.н. Оставяме ги и продължаваме.

Не обичам големите маси хора и определено не ми е приятно да съм на пазара. В България гледам да избягвам подобни места, но не мога да не забележа, че някой от нашите спътници нескрито се забавляват да се пазарят и да се купуват различни стоки.

Успявам сравнително лесно да се спазаря за един кожен колан, достатъчно дълъг да обхване 120 килограмов българин, висок 1,85. Пазарът се ориентира към приключване, макар че търговията няма да спре поне още час-два. Продавачът на чай обикаля сергиите и събира чашките за чай. Просто пита навсякъде дали има чаша. Винаги му ги връщат и никой не се опитва да си запази за себе си някоя.

Изведнъж ме спира един от продавачите: "О-о, Ali Baba, where are you from?“. Младежът пита от къде съм и с нескрито възхищение ме оглежда колко съм голям. Отговарям, че съм от България. „А-а, комшу!“ отсича той на турски. В това „комшу“ се долавят нотки на радост за това, че сме съседи, но и лека тъга, че не сме от богатите туристи и въпреки това може да си позволим почивка в чужбина. Дали той може да си позволи каквато и да е почивка?

Продължаваме по тясната пътека между сергиите. Търсим табла. Едно малко момченце направо връхлита върху мен и се качва на обувките ми. Поглеждам го с усмивка – децата са прекрасни навсякъде. То ме поглежда смутено и подминава, но майка му го дръпва и му казва нещо, гледайки към мен. Вероятно го кара да се извини. Момчето смънква нещо, майката каза „Sorry", а аз - “ „No problem“ - надявам се и в Турция да гледат Алф и да ме разберат.

Попадаме на малък щанд, който продава разни дреболии, но има и 3 табли. Богато украсени. Започваме да се пазарим. Това не е от любимите ми занимания, но съпругата ми иска де си купи табла. Нейна приятелка, с която често играеха табла през зимата, си е донесла подобна табла от Египет – стара и поолющена, на красива и екзотична. Като се приберем двете ще си „мерят таблите“.

Сваляме с 20 процента цената, но се опитваме да я намалим още. Интересно е, че с нас разговаря не собственика на сергията, а неговия съсед. След малко се появява клиент на съседната сергия и момчето ни изоставя и се заема с неговия си алъш-вериш. Идва собственика. Показваме му малки драскотини по таблата и искаме да намали цената. Той си знае добре работата. Отговоря, че това не е недостатък, а свидетелство, че таблата е ръчна изработка. Опитваме отново, но явно сме достигнали „заводската цена“ както каза търговецът. Постоянно повтаря „комшу“ - един от първите въпроси е откъде си и това също определя цената. Допълва таблата с комплект гравирани пулове и накрая поставя в кутията два комплекта ситни зарчета. Спираме пазарлъка и плащаме. Благодарим, пожелаваме приятна вечер и се отдалечаваме.

Може да ви е от полза
Най-добри цени ще получите след 4 часа следобед. Пазаренето е задължително, то е част от удоволствието за местните продавачи.

До края на пазара остават десетина метра. Разглеждаме го до края и се отправяме към хотела. Там някой от приятелите ни са насядали по масите и очакват вечерята. Разглеждат с интерес таблата и питат кога ще играем.

Приключваме бързо с вечерята. След нея нашия домакин Мустафа ни е приготвил изненада, нищо че от два дни знаем за нея. Ще има турска вечер – местна брейк-група и кючеклийка. Всички са се приготвили с фотоапарати и камери и чакаме веселието да започне.

Брейкърите са пет млади турски момчета. В началото на лятото също се танцували тук – някой от спътниците ни са тук за втори път тази година. Танцуват много добре. Показват коренно различна програма от миналия път. Свършват сравнително бързо, Мустафа им дава по 10 лири и те напускат под бурните ни ръкопляскания.


Малко преди да започне танца на момчетата е пристигнала изпълнителката на кючеци – младо момиче, придружени от две по-възрастни жени. Приличат на цигани. И наистина са такива – коя туркиня ще се показва полугола пред друг, освен пред собственият си съпруг. Мустафа се е спазарил с нейния "мениджър" - бащата на момичето. Майка и заедно с още една жена влизат в ролята на бодигардове. Момичето разчита главно на нашите бакшиши - за това сме предупредени отрано.

Започва танца. Ние очакваме огнени ритми и невиждани танци, но момичето танцува вяло. Явно нашия ентусиазъм не е достатъчен. Мустафа става, изчезва за малко в рецепцията и след минута поставя банкнота в сутиена на кючеклийката – иска да ни подскаже какво да правим. Тук започва шоуто според някой, но за мен си беше нов начин на практикуване на най-древната професия. Момичето започва до се навира в скута на мъжете. На някой им харесва, на други – не, но всеки и поставя по някоя банкнота банкнота – кой в презрамката на сутиена, кой по-навътре. След 10-15 минути кълчене „танцьорката“ си тръгва с прилична сума.


С това официалната част свърши. Пускат българска народна музика и няколко жени се хващат на хорото. За малко към тях се присъединява и младата циганка за да покаже, че може да танцува всичко. И наистина може.


От брейкърите ми остана приятен спомен, но друг път бих пропуснал танцувалната проституция.

Четвъртък - Диамантения плаж

В четвъртък няма никакви организирани мероприятия. Екскурзията до остров Самос отпада. Жалко. Бях си приготвил информация от Интернет къде са най-близките до пристанището църкви и се готвех да наемем кола и да направим малко поклонение до тях. На острова има манастири основани още в ХVI век.

Сутринта организираме посещение до едни хубав пясъчен плаж – Диамантения. Заплащаме по 8 лири на човек за пътя до там и обратно. Пристига малък автобус каквито постоянно виждаме да кръстосват навсякъде. Заемаме всичките седалки и потегляме.

Бързо излизаме от Кушадасъ. От страната на морето се редуват квартали от еднотипни ваканционни къщи, строени в прави редици.Прави впечатление, че във всяко кварталче до вилите е построена по една джамия. Ако вилите са по-луксозни, джамията е по-голяма и по-красива. А в Слънчев бряг няма дори една църква!?

Пристигаме на плажа и веднага ни посрещат две момчета от близкия ресторант. Показват ни къде са шезлонгите и чадърите. Чадърите са просто за красота – толкова са малки, че сянката им не може да покрие шезлонга. Канят ни на питие или обяд в ресторанта и съобщават, че за нас тоалетната е безплатна.

Вероятно и ресторанта е получил част от осемте лири. Пак типичната турска търговия – автобусът кара клиенти, ресторанта предлага шезлонги, а в замяна очакват ние да похарчим по някоя лира при тях.


Плажът е пясъчен. Макар, че има много миди и дребни камъчета, това е най-доброто, което видяхме в Кушадасъ. Не е много широк, но е дълъг с километри. Широка градина, засята с трева ни отделя от двуетажните къщички – летните жилища на богати турци. Тревата е в лошо състояние – какво да се очаква при тези температури? Докато се разхождахме наоколо видяхме двама градинари, които се грижеха за градините. Надявам се с годините и тревата и цветята да стават все по-красиви.

Къщите наоколо са строени с чувство за мярка – на два етажа, с тераси от всички страни на първия етаж и малко дворче. Близо да морето къщите и дворовете са по-големи. Цените им също.


За наше съжаление морето е бурно и докарва студени води от дълбочините. Въпреки това две момчета се престрашават и влизат в него. Остават по-дълго от очакванията ми.

След два последователни дни на плаж вече ни е омръзнало да се излежаваме и си правим дълга разходка по брега на морето. Почти няма почиващи – няколко възрастни двойки се разхождат по плажа. Вижда се, че през сезона живота тук кипи.

Натрупали сме достатъчно опит и като ожадняваме решаваме да подминем ресторанта и да намерим местния магазин. Къщите покрай които минаваме са напуснати от обитателите си, заключени са и излъчват тъга - ще останат така през цялата зима до следващия сезон. На терасите са оставени столове и маси, пейки, колелета. Последните са заключени към решетката на прозореца, но едва ли някой очаква, че ще бъдат откраднати, иначе биха ги прибрали в къщите.

Може да ви е от полза
Ако желаете да минете по-тънко и да пропуснете ресторанта, разходете се до магазина. Тръгнете перпендикулярно на плажа и минете една улица в дясно. Ориентир е водната кула, която се намира наблизо

До малко бистро се намира целта на нашата разходка. Магазина не е голям, но достатъчен за квартала. Пред затваряне е, рафтовете са полупразни. Няма нищо интересно, вземаме две бири в стъклени бутилки колкото да не сме ходили напразно. Кутийки с бира няма. Това ни изиграва лоша шега – няма с какво да ги отворим. Докато търсим отварачка се намира един млад мъж, който ги отваря само с поглед – така и не разбрах какво използва.

С нетърпение дочакваме автобусът да дойде да ни вземе – уговорили сме се да ни остави на връщане в голям супермаркет от веригата КИПА извън града. От там на 20 минути заминават безплатни автобуси за Кушадасъ.

Разбираме се да се чакаме отвън след 1 час и нахлуваме в магазина. Първия етаж е съставен от малки бутици, зад които е покрития паркинг – много местни жители идват с колите си и прехвърлят направо в тях съдържанието на пазарските колички.

Още от входа на КИПА ни посрещат най-новите промоции в магазина – стоките са наредени в метални кошове между рафтовете със стока. Продава се всичко - от телевизори и машина за косене на трева до зеленчуци и риба. Не липсват и дрехи и обувки. Повечето от нас купуват прах за пране в 9-10 килограмови торби и големи туби с омекотител за пране.

Задачата да напазаруваме в непознат супермаркет за един час се оказва не по силите ни. Излизаме с няколко минути закъснение и вече сме изпуснали групата. На касата успяхме да платим час от сметката в евро. Има си курс на обмяна, обявен над всяка каса. Не е много изгоден, но нямаме друг избор.

Излизаме отвън пред магазина за да чакаме безплатния автобус. Има три „кошари за пътници“. Сядам в крайната и чакаме. Средната „кошара“ се напълва сравнително бързо. След минути пристига автобус за центъра на Кушадасъ и спира в страни от нас. Добре, че с нас са останали младо семейство български турци от нашата група. Мъжът говори с униформен охранител и разбираме, че в средната секция чакат пътуващите за центъра на града. Ние сме чакали на грешно място. Излизаме и се нареждаме последни на опашката. Има и още хора от нашата група. Опитват се да се наредят отпред, но срещат масовото неодобрение на всички чакащи и се наложи да останат последни.

Може да ви е от полза
За да се върнете в центъра на града наредете се на опашката в средната чакалня – пред нея спира точния автобус.

Провървя ни и всички успяхме да се качим в автобуса. След 40 минути спираме на 20-30 метра от кметството до пешеходната улица и понасяме натежалите пазарски торби към хотела.

Прибираме се късно. След вечеря отново се разхождаме по пешеходната улица. Купуваме си сладолед ("дундурма" на турски) от магазин с средата на улицата, който предлага десетки видове. Сладоледът е скъп, но добър, без да е нещо особено.

Когато се връщаме в хотела разбираме, че Мустафа ни е организирал посещение на местен бар или дискотека, като го нарича той. Разбрал се е със собственика цените за нас да са както в хотела – не много високи. В курорта има специална улица с барове, в които се танцува. По това време на годината те са празни и всеки клиент е добре дошъл.

Ние отказваме и пожелаваме на по-младите ни приятели приятна вечер. На другата сутрин разбираме, че се прекарали отлично. Танцували са така, че за половин час целият бар се е напълнил с хора – проста туристическа психология: щом тук се забавляват така добре, тук е правилното място. Благодарния собственик е почерпил нашите танцьори с бутилка водка и кола и ги е поканил пак да дойдат следващата вечер на негова сметка.

Петък - Пазарен ден

Поредния ден за свободни занимания. Не сме доволни от пазаруването в КИПА и решаваме да се възползваме от безплатните автобуси. След като почакахме от 9:00 до 9:30 разбираме, че нещо не е наред и решаваме да се разходим из старата част на града.

Може да ви е от полза
Първият автобус от центъра на Кушадасъ до КИПА е в 13:00 или 13:30 часа. Спирки има преди кметството от неговата страна или по-нагоре 20-30 метра след кметството и началото на пешеходната улица. Последният автобус в обратна посока е около 19:00 часа, но не разчитайте на него.

Отказваме са да чакаме автобус и тръгваме да разгледаме за пореден път магазините. Купуваме си куп дребни неща – малка дървена кутийка за бижута за племенницата, стъклена ваза за сестра ми, която в последствие се оказа много подходяща за кухнята на новият и апартамент, синьо стъклено "око" за наша приятелка-мюсюлманка и други дреболии.

На следващата улица срещаме част от нашата група. Имам чувството, че само ние сме в града. Тръгваме вкупом да си вземем локум за подарък. Магазинът се намира в началото на пешеходната улица откъм пристанището – в ляво. Продават 10 кутии за 9 евро – цената ни устройва. Влизаме вътре, където има по-голям избор. Разнообразието е голямо, някои кутии имат грамаж, други – не. В къщи открихме, че най-вкусният локум носи надписа „Афродизиак“, не че действа като такъв.

Натоварени с няколко торби локум – някой приятели ни помолиха да купим и за тях – тръгваме да се прибираме. От магазина за локум и ядки си купуваме сурово кафе с цел да си го опечем в къщи, да го смелим още топло ида си направим истинско турско кафе със силен аромат.

Раздаваме кутиите с локум и след кратка почивка отиваме отново да чакаме автобусът за КИПА. Той пристига точно на време – забелязваме го отдалече по зеления надпис.

Пристигаме в супермаркета. Този път имаме неограничено време и започваме пазаруването от бутиците на първия етаж. В края на сезона има разпродажба на летни дрехи. Отново се оказва, че колкото „по-разголени“ са дрехите, толкова по-високи са им цените. Все пак успяваме да купим нещо, което е по джоба ни. Продавачките са любезни и говорят английски, с което ни улесняват.

На втория етаж правим основен оглед на магазина. Откриваме много неща, които не сме забелязали предния ден, но повече разглеждаме отколкото купуваме – турски чай за баща ми, купички за ядки за родителите ни, смесени ядки и хубав локум да почерпим колегите, когато се върнем на работа.

На касата се сблъскваме с шофьора на групата и няколко негови приятели. Дошли са да заредят гориво и да си купят нещо за из път. Уговаряме са да се приберем с тях и се разделяме. Лесно стигаме автобуса и след зареждането тръгваме към града. Там обикаляме повече от 30 минути за да намерим място за паркиране накрая успяваме и се прибираме.

Оставяме покупките и се отправяме към традиционния петъчен пазар. Продават се плодове, зеленчуци и други хранителни стоки. Докато стигнем пазара виждаме, че местните хора пазаруват с големи колички на колела – вероятно се запасяват с прясна стока за седмицата.

Продавачите са производители от околните села. Изборът е впечатляващ. Продават се поне 20 вида маслини – черни и зелени, с подправки, без сол и дори с вишнев отенък от някаква марината. Пресните зеленчуци и плодове са безброй видове – практически може да се намери всичко. Картофи, домати и плодове са наредени на огромни пирамиди и изглеждат привлекателно.

Продават се много видове сирена и кашкавали, произведени в по-малки мандри или направо от животновъдите. Изглеждат примамливо и цените са съвсем малко по-високи от нашите в България.

Тръгваме си без да си купим нищо. Не се престрашихме да си вземем кашкавал или сирене, а зеленчуци и плодове не ни трябваха.

На излизане от пазара виждаме малки камиони, натоварени с жълто-зелени подобия на тикви, но без дръжка. Собствениците на хотела ни обясниха след това, че са местен сорт късни пъпеши.

На вечеря се уговаряме за заминаването утре – решението е да не тръгваме рано сутринта след закуска, а чак на обяд. Ние сме последната група в хотела и може да не бързаме да освобождаваме стаите.

Събота - По пътя към дома

Сутринта след закуска започваме да пълним куфарите и се опитваме да ги закопчаем. Съпругата ми предвидливо е взела една сгъваема чанта, в която влиза 9-килограмовия прах за пране и част от дрехите ни.

Свършваме сравнително бързо и се отправяме за последен път да обиколим центъра на града и да сменим малко пари за из път. Правим снимки на улиците, реката и палмите.


На връщане купуваме вода за из път и отново се натъкваме на камион с пъпеши. Решаваме да си купим един. Както и да е успяваме да се спазарим със собственика – симпатичен човек на около 50 години. Плащаме поисканите от него две лири и с усмивка се прибираме.


В хотела вземаме чантите от стаята, оставяме малък бакшиш за камериерката и слизаме. Сядаме за последно в двора. Нетърпеливи сме да си тръгнем, но си спомняме и приятните дни прекарани в Турция и часовете, в които сме седели с удоволствие в същия този двор.


В една сръбска песен навремето се пееше: “sve sto je lepo ima kraj (всичко, което е хубаво, има край)“. Дойде и края на почивката – съобщават, че автобусът ни чака на една пресечка по-надолу.

Втурваме се с куфари и чанти към автобуса. Някои се налага да се върнат още веднъж, за да си приберат всичкия багаж. Поставяме всичко в багажника и си помагаме, за да наместим увеличеното количество чанти.

Мустафа и съпругата му са дошли да ни изпратят до автобуса. Разделяме се с нашите прекрасни домакини и потегляме.

Мълчаливите хора, с който тръгнахме миналата седмица са се сменили с весели младежи от всички възрасти, които се шегуват и с нескрита радост очакват да пристигнат по домовете си. Разменяме си и-мейл адреси, телефонни номера и данни за връзка по Skype. Уговаряме се как да си разменим снимки и видеоклипове.


Настанявам се удобно на седалката и продължавам с четене на книгата – искам да я завърша преди да се е стъмнило.

Околния пейзаж вече не прави впечатление на никого. Уверен слизаме на задължителните за почивка на шофьорите спирки и търсим да си купим кафе. Втората спирка е до един магазин, в който се продава всичко от маслини – от сапун до конфитюр. До него има магазин за дрехи. Някои предпочитат маслините, други – дрехите.

Собственикът на маслиненото царство ни кани на български да посетим магазинът му. Цените са едни и същи в левове и в лири. Много от нас пазаруват с левове – маслините са едри и вкусни, разнообразието от сапуни е впечатляващо.

Почивката е кратка и продължаваме към границата. Всички гледаме крайпътните табели и се опитваме да преценим дали ще стигнем по светло в Чанаккале за да си направим снимки на фона на Мраморно море.

Успявам да дочета книгата – накрая дори става по-интересна. Доволен съм и си мисля кога пак ще имам толкова много време за четене.

За наше съжаление бързо се здрачава и наближаваме Дарданелите десетина минути след като слънцето напълно се е скрило. Едва качили се на ферибота отиваме на горната палуба за да намерим кафенето. Ръми лек дъжд и всички влизаме на сухо – в кафето или в залата за пътници. Лош късмет за пушачите, те трябва да стоят под ситните капки и бърза да придръпват от цигарите си.

Вече не всички пият кафе, някой опитват турския чай – горещ, силен и червен, сервиран в малки стъклени чаши. Твърде бързо наближаваме отсрещния бряг и бързо се прибираме в автобуса.


В кафенето на ферибота
До границата не се случва нищо интересно – пътуваме в тъмното. Минаваме турската граница бързо и безпроблемно, като не пропускаме да посетим техния Free Shop – за да разгледаме парфюмите или да си купим уиски или цигари. Нищо, че цените са почти като в обикновен наш магазин.