Баница на вeтър

Понеделник - Ефес и къщата на Света Богородица, Птичият остров

„Аллах акбар...“ - възгласът на мюезинина през отворената врата на терасата ме събужда. Поглеждам часовника. Малко след 5 часът е. Две мисли минават през главата ми: първо, че сме в мюсюлманска държава и второ, че вчера така сме спали, че нищо не сме чули. През следващите сутрини пак се събуждаме, но вече се наспиваме по-бързо и не ни пречи.

Този ден се запасяваме с повече вода. Тръгването е в 7:30 и за малко да изпуснем автобуса, който ни чака на обичайното място.

Екскурзиантите са по-малко и съответно автобусът е с по-малко места. Задължителния хладилник присъства и тук. Халил отново е с нас.

Може да ви е от полза
Вземете си празна бутилка за вода, ще ви потрябва по-късно!

Ефес е съвсем наблизо. Екскурзоводът ни запознава с околните скъпи хотели, обяснява как Тодор Живков е идвал на почивка в Кушадасъ. Показва ни и най-големия аквапарк, който е предвиден в програмата за четвъртък. Халил има пет обяснения за името на Ефес. Разказва, че градът е разрушаван на няколко пъти от земетресения и издиган отново. Някога морето достигало до града, на когато водите намалели и морето се отдръпнало потоците от търговци, занаятчии и роби също напуснали града и той западнал. Досега са разкопани 15% от археологическия резерват, а за посещение са достъпни 10% от него.

Автобусът спира на малко площадче, заобиколено от сергии за сувенири. Търговците веднага отгатват от къде сме и започват да предлагат албуми за Ефес на български – 5 лири. Халил ни подканва да не се бавим, на излизане пак ще минем от тук.

Раздават ни индивидуални билети и влизаме в древния град – населението било 250 000 души според Халил. И днес той знае всичко – не спира да разказва – за улицата, за забележителните сгради. През повечето време всички снимат. Наоколо вървят групи с екскурзоводи на различни езици. Не минава и без куриозни ситуации – екскурзовод е клекнал в античната обществена тоалетна и издава крясъци на японски, като брокер от Токийската борса при спад на акциите. Около него туристи с дръпнати очи се заливат от смях – може би същите от вчера с локума. Смеем се и ние с тях и бързаме да не изпуснем лекцията на Халил.




Халил (с червения потник) разказва историята на Ефес
Безспирно щракат фотоапарати, за моя изненада двама професионални фотографи, млади момчета с огромни фотоапарати, снимат и гледат да не изпуснат нито миг от разходката на японската група. Туристите от страната на изгряващото слънце са сравнително богати и турците ги глезят.

Градът е бил водоснабден и канализиран. Когато водния резервоар е бил пълен догоре, е имало вода за всички. Ако нивото на водата намалее, има вода само за богатите, а последните тонове вода са само за обществените сгради.

След като разбираме, че преди хиляди години Ефес е имал перфектна водоснабдителна система, навлизаме по улицата към библиотеката. Голяма и дълга улица, дори за съвременен град. Сградата не е оригинална, за наше разочарование. Реставрирана е от австрийски архитекти по старинни ръкописи. „Резервни части“ за антични сгради в Ефес има предостатъчно. Библиотеката е била най-посещаваната сграда. Отдават го на подземния проход, който я свързвал с публичния дом. Може и да е така, но общество, построило огромен град от камък с всички съвременни удобства, трябва да е било и отлично образовано, а в ерата на ръкописите библиотеката е незаменимо място за нови знания.


Възстанованата библиотека
Малко преди библиотеката виждам няколко камъка с християнски кръстове на тях. Градът, до чийто жители апостол Павел отправя няколко послания има и християнско минало. За сага то не е на дневен ред – разкопават се най древните части от Ефес.


Когато мислим, че градът е свършил и библиотеката е била черешката на тортата, следва нова изненада – стадионът на Ефес. Огромно съоръжение е безкрайни пейки за зрителите. Разглеждаме го набързо. Излизаме навън и Халил продължава да разказва. Дотук е без грешка. И винаги има изненада за нас. "На този стадион е пяла Лили Иванова, Лучано Павароти и други световни звезди." За малко да си помисля, че се шегува със възрастта на най-голямата наша певица, но дебелашките шеги не са по вкуса му – казва самата истина. Стадионът е действащ концертен център и неповторимата му акустика се е запазила.





На излизане от древния Ефес минаваме покрай поляна, където са събрани саркофазите на знатни граждани – личи си по каменните украси.


Излизаме от старинния град и разглеждаме магазинчетата за сувенири. Малко преди да стигнем автобуса виждаме оседлана камила. „Тайно“ заставаме да нея и се правим снимки.


Отново сме в автобусът и се отправяме към къщата на Света Богородица. Пресветата Дева е спомената 4 пъти в Корана и се почита и от мюсюлманите, наред с християните. Халил разказва за християнската религия, каквото знае. Пак има интересна история – преди години терористи подпалили няколко горски пожара в Турция. Единият бил в Ефес. За правителството било трудно да се справи с всичките пожари наведнъж. Огънят пълзял към святото място и изведнъж, на метри от параклиса, изгаснал. „Бог спря огъня“ – вярва Халил. И ние вярваме.

Мястото, където Света Богородица е живяла е открито на католическа монахиня по чуден начин. При направените разкопки се откриват основите на древна християнска църква. Католиците вярват, че гробът на Дева Мария е на това място, но от земетресенията сега се намира на 50 метра под зповърхността. Според преданията на православието Света Богородица е починала и погребана в Иерусалим. После се възнесла на небето при Божествения си Син.

Минаваме покрай основите на древната църква. В средата има вкопан в земята басейн за масови кръщения (баптисерий). Бързаме да се наредим на опашката пред параклиса, построен на святото място и минаваме покрай малка статуя на Пренепорочната Дева. Статуята на няколко пъти е крадена и връщана на мястото си от полицията.
Параклисът е малък, вземаме си свещи (по две) и оставяме дарение – кой колкото може – самите свещи са безплатни. Има икони и скулптури. Във витрина са поставени подаръци от папи и държавници, посетили светинята. Виждаме патерици, ортопедични обувки и други помощни средства, оставени от излекували се по чудо поклонници.


Баптисерият


Статуята на Дева Мария

Може да ви е от полза
Точно преди да излезете погледнете на стената в дясно – ще видите неръкотворно изображение на Светата Дева, появило се по чуден начин върху камъка. Пред него е поставено стъкло.

Свещите палим след като излизаме навън, на специално за целта място. Там има нова статуя поставена в стъклена кутия и надпис на турски под нея. Разчитам само началото Meiremana- Майка Мейрем. Така е известна Света Богородица след мюсюлманите.

Слизаме по няколко каменни стъпала и в дясно виждаме три чешми. Ето тук влизат в употреба празните бутилки от вода. Наливаме си вода от всяка една чешма, според вярванията тази вода име чудотворно действие. Поне е вода от свято място.

Малко след чешмите има място където почти всички завързват салфетка с написани на нея три желания. Според поверията тези желания се сбъдват.


Храма на мястото, където е живяла Дева Мария


Трите извора


"Стената на желанията"

Може да ви е от полза
Вземете си от хотела салфетка още предната вечер и си напишете на нея три желания – салфетката е мека и е лесно да я вържете.

Излизаме от святото място. В ляво преди изхода има тоалетна – чиста, съвременна и пригодена и за хора с увреждания.

Седнахме малко да си починем и да изчакаме всички от групата да си налеят вода. До нас млад екскурзовод разказва на български за мястото, на което се намираме. По-подготвен е от Халил по темата – обяснява повече, по-подробно и по-достоверно според мен. Изведнъж го чувам да казва „Ето покрай нас преминава един от най-добрите екскурзоводи на български език, Халил.“ И наистина „нашият“ Халил минава покрай групата. Уважават го колегите – учили са се от него, а че е от най-добрите вече сме убедени..

В магазинчето на изхода се продават сувенири с лика на Света Богородица.Има за всяка религия - за православни, за католици, за мюсюлмани. Цените са в евро. Купуваме си две икони – за родителите ни ("Точно такова нещо ми трябваше“- каза майка, когато и я подарих), една дървена броеница с кръстче за мен и кръстчета за съпругата ми, дъщеря ни и приятелката на сина и още няколко за подарък на близки хора.

По обратния път бързаме. Халил е взел още една група след обяд и в 2 часа трябва да сме се прибрали. Маже би затова не е така многословен последния един час.

Има още едно място, което ще посетим – храма на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на античния свят. Малко късно разбирам къде отиваме и по-добре. Озоваваме се на едно занемарено място с няколко уморени продавачи на сувенири и една стърчаща колона. Храмът е имал 120 запазени колони, но са пренесени в Истанбул за построяване на джамия. Основите на храма показват мащабите му. Невероятно голям е – не случайно храмът е обявен за чудо.

Всичко това Халил разказва с малка статуя на Артемида в ръка – взе я направо от сергията на продавача на сувенири. Богинята на плодородието е с десетина реда млечни жлези. На сергията има и статуя на бога на мъжкото плодородие - с огромен фалос. Халил не пропуска да го покаже и него.


Основата на колоната е по-висока от човешки ръст
В далечината се виждат добре запазени останки от византийска крепост и от църквата в която е гроба на Св. апостол и евангелист Иоан. Правим по няколко снимки, неуспешен опит да се спазарим с продавача на тръстикови флейти и бързо потегляме. Както и в Ефес и тук ни предлагат „антични“ монети, евтина уловка за алчни туристи.


Останки от църквата, в която е погребан Св. Иоан
Слизаме от автобуса в Кушадасъ, вземаме си довиждане с Халил и обикаляме съседните пекарни и магазинчета за да си потърсим нещо за обяд. Избираме да седнем в дюнера на ъгъла на главната улица до хотела ни. Предлагат сандвичи, дюнер и безалкохолни напитки. Вземаме по един пилешки дюнер - има и агнешки, но не рискуваме - и един малък айран. Горещо е и не може да се седи на слънце. Придръпваме столовете на сянка. До нас са седнали англичани с бебе в количка. Оглеждаме се за кетчуп – на нашата маса няма – и веднага едно от момчетата застава до масата. Обясняваме какво търсим и веднага ни донася кетчуп, майонеза и салфетки. Привършваме със сандвичите, айранът не ни стига до никъде, но не искаме втори. Сметката е точна – няма и опит за хитруване, надписване на сметка и скрити „екстри“. Плащаме и отиваме до магазина за студени напитки – в България вали дъжд всеки ден, но тук е жега.

Пак почивка в стаята и четене на книга край басейна докато стане време за вечеря.

По време на вечерята се уговаряме с няколко млади хора да отидем до Птичия остров. Не сме ходили, но съм видял къде се намира на картата в Интернет и като знам къде е пристанището мисля, че ще го намерим.

От кметството минаваме направо по пешеходната алея. По пътя се спираме и разглеждаме почти всички магазини. Много хора сме и всеки има различни интереси. На няколко пъти питаме за Птичия остров и ни упътват любезно.

Може да ви е от полза
В златарските магазини говорят добър английски и любезно ще ви упътят, стига да нямат клиенти.

Достигаме до входа на пристанището. Заобикаляме го от ляво и продължаваме. Не пропускаме да снимаме спрелите кораби, светещи с цветовете на дъгата. Не е лесно да се направи добра снимка - експозицията е дълга, а ръцете ми трепват и снимката се замазва. Свикнал съм когато съм на път да се оправям с това, което имам, на в този момент съжалявам, че не съм се взел статива. За следващата екскурзия ще знам какво ми трябва

Може да ви е от полза
Вземете си непременно статив за фотоапарата. Ако нямате може да оставите фотоапарата на ръба на кея и да натиснете бутона за снимане – получават са прилични снимки.

Подминаваме един окъснял рибар и приближаваме провлака до Птичия остров. В началото са спрели таксита и любезно ни канят, но нас ни влече към спрелите на кея дървени корабчета. Част от групата ще пътува в Егейско море с такова корабче.

Преминаваме покрай малко ресторантче, което още е отворено, хвърляме бегъл поглед на менюто и продължаваме към пиратската крепост на острова.

Наоколо всичко е потънало в зеленина и палми. Въпреки тъмнината фотоапаратите не спират да щракат. Изкачваме се по стъпалата и пред вратата ни посреща млада туркиня с дълга рокля, плътно забулена – продавачка на дребни сувенири. Чудя се как не я е страх да седи там по това време – тъмно е и няма много посетители. Отговорът идва скоро – когато част от нас се опитаха да посетят тоалетната се натъкнаха на охрана, която обясни, че тоалетната не работи. Островът се охранява, така че умната, когато сте там.

Влизаме в кулата на крепостта. По цялата дължина на стената се е опънал скелетът на кит. По странно стечение на обстоятелствата влязъл в Средиземно море и заловен от пиратите. Правим си снимки пред него и се опитваме да го хванем в цял „ръст“, но не ни достига пространство


По обратния път се отбиваме в ресторанта на входа. Веднага събират няколко маси за да има място за всички. Със съпругата ми си поръчваме по една бира, а всички останали – баклава със сладолед. Разбираме, че баклавата е свършила, на веднага ще донесат прясна. Наистина след малко пристига момче с мотор, носещо кутия с баклава. Изгледът към залива си струва цената от 4 лири за бира и 8 за десерта.


Вече знаем обратния път и вървим по-бързо. Спираме да си направим снимки пред керван сарая – в него се организират турски вечери с ориенталски танци. Сменяме валута в бюрото на пешеходната улица и ние със съпругата ми се прибираме. Младежите вървят по-бавно и разглеждат магазините. На следващия ден разбирам, че един млад мъж от нашата компания е правил повече от час пазарлък в един от магазините. Местните продавачи вероятно са се хвалили със седмици какъв клиент са имали.

Вторник - На плаж в Кушадасъ – dolce far niente

След 16 часа пътуване до Кушадасъ и два последователни дни екскурзии не ни се ходи никъде. Този ден част от групата заминава на круиз с корабче. Цената включва безалкохолни напитки и обяд. По програма ще спрат в три залива за плуване.

На закуска разпитваме къде да отидем на плаж. Градския плаж, който е в дясно от пристанището има хубав пясък, но още преди да тръгнем знаехме, че водата е мръсна и не става за къпане.

Попадаме на една компания, която обещава да ни заведе на каменист плаж с чисти води – вчера са били там. Част от новите ни приятели са били в Кушадасъ преди две години и от тях има какво да се научи. Съгласяваме се и потегляме заедно. Не пропускаме да заредим вода, ядки и бира (само една) от Диа.

По пътя се оглеждаме за банка, в която да сменим валута. Банките сменят на курс 1,80 за разлика от бюрата, където все още е 1,71. За сметка на хубавия курс банките имат изискване за минимална сума от 100 Евро. И тук важи принципа „Съединението прави силата“ - ако няколко човека сменят заедно – получават по-добър курс.

Вървим дълго до плажа. Не че е далече, но ние не бързаме. Минаваме покрай пристанището. Има нови кораби и решаваме да ги огледаме. В пристанището се влиза след проверка през метален детектор. Не можем да видим много, достъпът е ограничен. Снимам един дървен мотор до магазин на пристанището, оглеждаме какво се продава и продължаваме.


Подминаваме Птичия остров и вървим покрай пътя. В дясно се вижда залив и малко островче с надпис ЕЛИАС, съставен от еднометрови букви. Има малък плаж и три кея, които водят навътре в морето. Точно където свършва мантинелата има малка стръмна пътечка, която слиза надолу. Поемаме по нея. Преминаваме покрай едно растение, знам го като морска краставица. Според баба ми на времето по Несебърските плажове е изобилствало от тях, но сега трудно може да се видят. В ляво има едно дърво, окичено с малки гроздчета от ситни червени плодове. Нашите водачи обясняват, че това е див черен пипер. Мисля си, че е „червен, понеже е зелен“ - както се твърди в народния хумор за синята слива.


Минаваме покрай новопостроени къщи. Асфалтът пред тях се е напукал от свличане на баира, на който са построени къщите.

След два завоя и спускане надолу вече сме на плажа. До нас има ресторант, няколко шезлонга и чадъри. Нашите спътници са били вчера тук и вече се познават с персонала. Аз си наемам шезлонг и чадър с едничката цел да не изгоря на слънцето. Другите българи сядат по масите и започват с бирите.

Издърпвам шезлонга на слънце да се попека малко и отварям книгата. Dolce far niente (сладко нищо-не-правене) - както казват италианците. От време на време поглеждам небето, покрито с малки пухкави облачета. Циганското лято ми е любимото време от годината. Все още е топло, слънцето е накъсано от облачетата, а лек вятър разхлажда въздуха.


След известно време се прибирам под чадъра, но вече е късно – изгорял съм без да усетя. Явно слънцето грее по-силно отколкото в България и не съм преценил времето. Това лято така и не намерих време да отида на плаж, макар че работя с Слънчев бряг. Сега си плащам цената.

През деня правим снимки – на камъчетата във водата, които изглежда като златни, на небето. Снимаме нашите приятели, които карат водно колело, корабът, излизащ от пристанището и хората, които се учат да се гмуркат. Непосредствено до ресторанта има школа по подводно гмуркане, а в залива е спрял кораб на друга школа, от който се чуват радостните възгласи на току-що изплували след първото си гмуркане млади хора и на техните приятели, придружени с бурни ръкопляскания.

Една от дамите отива да събира морски таралежи и съпругата ми отива с нея да взима уроци „Що е морски таралеж и как се лови“

Може да ви е от полза
Морето около Кушадасъ изобилства от морски таралежи. Убождането от тях е придружено с ужасни болки. Болките „не може да се опишат“ по думите на препатил българин. Кое то идва да потвърди, че мъжете ги боли повече от жените. Приятели ми бяха казали, че продават прозрачни ботуши за влизане в морето, но аз не видях такива

.

Докато дамите ловуват отивам да поплувам. Влизам в морето от малкия кей срещу ресторанта. Там е по-дълбоко и няма опасност да настъпя бодливеца. На кея деца хвърля хляб на рибите и ги гледат как скачат.

Водата е топла и приятна. Плувам на къси отсечки до кея, не ми трябват други изненади освен таралежите. Като се замисля мястото трябва да е безопасно, нали има две школи по гмуркане, но страх лозе пази.

Отново сядаме с бира под сенника на ресторанта и пристига компания от един мъж и две жени с него – местни хора. Поръчват обяд. Интересно ми е какво обядват самите турци и тайно поглеждам в чините им. Салата, зелен фасул и пържен пипер с кисело мляко – нито помен от кебапчета и кюфтета на скара или каквото и да е месо. Напитката е вода. Вероятно и това е част от средиземноморската диета – зеленчуци и кисело мляко са най-подходящи в жегата.

Докато си пием бирата научаваме, че за по-голяма група е по-изгодно да се купят екскурзии направо от някоя туристическа агенция. Осигуряват екскурзовод на български и са склонни да отстъпят 5-10 Евро на човек, особено ако си купите повече от една екскурзия.

Може да ви е от полза
Ако сте за първи път в Кушадасъ по-добре е да не рискувате. Групата трябва да е поне 7-8 души за да получите отстъпка, но както навсякъде в Турция и тук е важно с вас да има някой, който може да се пазари

Към 3 след обяд потегляме обратно към хотела. Слънцето е в стихията си – извън сезона сме, а каква ли е горещината през август? Търсим късата сянка от дясната страна на пътя и минаваме покрай хотели и магазина на крайбрежната улица. Пред един килимарски магазин млада жена седи на ниско столче и тъче килим – още една атракция за туристите.


Пристигаме в хотела, като отново сме си купили вода и безалкохолни напитки. Времето до вечеря минава в мазане с овлажняващи кремове на изгорелите ни от слънцето тела и кратка почивка в сън и четене.

Вечерта прекарваме в обиколки по магазините и се оглеждаме за сувенири. Предупредени сме, че в сряда има голям пазар на промишлени стоки и не бързаме с покупките.

Като подминахме бюрото за обмяна на валута, където ходихме първата вечер и следващата пресечка завихме в дясно открихме два магазина. Всъщност за тях ни разказаха наши спътници по време на вечерята. Първият е „Всичко за една лира“ или подаръци за тъщи и свекърви. Прилича много на подобните наши магазини, но може да се намери по-нещо интересно, най-вероятно Made in China.


Вторият магазин е обикновен хранителен магазин от веригата Пухливаноглу – не е трудно да се разчете надписа. Единственото интересно в него е насипния локум който се продава на цена 3-4, до 6 лири за килограм. Намира се върху хладилната витрина и е лесно да го пропуснете. Не си купихме. Отидохме да си вземем в четвъртък, но беше свършил. Sorry, Michael, няма.

В другите магазини се оглеждахме за табла, но цените ни се видяха високи.

Прибрахме се в хотела. Там разпитахме за круиза с кораба, на който ходиха част от групата. Толкова въодушевено разказваха, че за малко съжалихме, че не сме отишли и ние. Не исках да ходя, защото преди 10 години изгорях на подобно корабче в Кипър. Днес не отидох, но пак изгорях на плажа. Случва се. На някои хора и по два пъти.

Сряда - Пазарът и Али Баба

Сряда – първият пазарен ден. Още от първите дни в Турция знаем, че на пазара „всичко има“. Продават се промишлени стоки – дрехи, обувки, чанти, сувенири и всичко за което се сетите.

Съветват ни да разгледаме пазарът сутринта, да си набележим нещо, но да купуваме чак късно следобед. Тогава цените падат и пазарлъкът върви по-лесно.

Ние предпочитаме с няколко наши спътници да отидем отново на каменистия плаж от вчерашния ден. Отначало групата е по-голяма, но в последния момент 3-4 човека предпочитат да останат до хотелския басейн. След обяд казаха, че прекарали много приятно. Трима души заминават на най-големия аквапарк в курорта.

Този ден ние сме водачите. Познаваме пътя и вървим по-бързо. Част от групата изостава и се чудя дали ще ни намерят. Обяснил съм им как да стигнат до плажа след като разгледат магазините. Справят се отлично, 20-тина минути след нас те пристигат и заемат шезлонгите и чадърите.

Предишния ден съм изгорял до болка и сега седя под навеса на ресторанта. По пътя ми падна батерията на фотоапарата. Добре, че зарядното е в чантата. Питам за контакт и ми посочват един разклонител до огромния телевизор в ресторанта. Включвам го и се заемам с четенето. Имам желание да приключа с книгата да края на почивката.

Съпругата ми и едно момиче отиват да ловят морски таралежи. След половин час се връщат с по 3 таралежа. Разглеждаме ги с нескрит интерес. Отгоре са покрити с черни бодли, а отдолу са меки. В центъра на долната чест се намира устата на таралежа – кръгла, отвсякъде заобиколена със зъби. Напомня ми устата на пясъчното чудовище от „Звездни воини“, същото на което Джаба предложи Люк Скайуокър за закуска, но сам загуби живота си. Когото допрем малък рапан до устата на таралежа, той я отваря и се опитва да го захапе.






Времето е приятно, топло, но не и горещо. Проверявам няколкократно зарядното, но докато не минаха 3 часа все светеше в червено. Като ни чу да си говорим един от служителите в ресторанта ни заговори на английски. Искаше да узнае откъде сме – от Русия или Сърбия? Казахме, че сме от България. Високият слаб турчин се оживи. „И аз съм от България“ - все още говореше на английски. Моят „татко“ - каза го на чист български – е от България, от Свищов. Младият мъж се вълнуваше – какви ли хубави истории е слушал за родината на баща си? Разказа, че живее в съседния голям град и всеки ден пътува до тук на работа.

Този ден напуснахме рано. Поне на мен така ми се стори. Прибрахме се в хотела, като не пропуснахме да посетим магазина за студени напитки и да си вземем нещо за обяд. Използваме най-горещото време да си починем в хотела и край басейна.

Към 5 часа се отправяме към пазара. Огромни шатри разпънати в безкрайни редици. Продават се всякакви дрехи – повечето ги има и в България, но за всеки се намира по нещо интересно, което да си отнесе в къщи. Навсякъде цената е на пазарлък. Изключение правят сергиите с нахвърляни по тях дрехи – там цената е твърда 2,3, 5 или 6 лири, не се опитвайте да се пазарите.

Постоянно срещаме хора от нашата група. Разпитваме се взаимно кой какво си е купил и обсъждаме цените. Оказва се, че хубавите млади момичета – и майките им също – лесно получават най-добрата цена. Разбираемо е - местните жени, а и туристките отстъпват по красота на нашите сънароднички. Някой са се наредили до продавача на машинки за завиване на сърми от лозови листа. Той завива,а нашите проверяват всяка подробност – има ли плънка в сърмата и т.н. Оставяме ги и продължаваме.

Не обичам големите маси хора и определено не ми е приятно да съм на пазара. В България гледам да избягвам подобни места, но не мога да не забележа, че някой от нашите спътници нескрито се забавляват да се пазарят и да се купуват различни стоки.

Успявам сравнително лесно да се спазаря за един кожен колан, достатъчно дълъг да обхване 120 килограмов българин, висок 1,85. Пазарът се ориентира към приключване, макар че търговията няма да спре поне още час-два. Продавачът на чай обикаля сергиите и събира чашките за чай. Просто пита навсякъде дали има чаша. Винаги му ги връщат и никой не се опитва да си запази за себе си някоя.

Изведнъж ме спира един от продавачите: "О-о, Ali Baba, where are you from?“. Младежът пита от къде съм и с нескрито възхищение ме оглежда колко съм голям. Отговарям, че съм от България. „А-а, комшу!“ отсича той на турски. В това „комшу“ се долавят нотки на радост за това, че сме съседи, но и лека тъга, че не сме от богатите туристи и въпреки това може да си позволим почивка в чужбина. Дали той може да си позволи каквато и да е почивка?

Продължаваме по тясната пътека между сергиите. Търсим табла. Едно малко момченце направо връхлита върху мен и се качва на обувките ми. Поглеждам го с усмивка – децата са прекрасни навсякъде. То ме поглежда смутено и подминава, но майка му го дръпва и му казва нещо, гледайки към мен. Вероятно го кара да се извини. Момчето смънква нещо, майката каза „Sorry", а аз - “ „No problem“ - надявам се и в Турция да гледат Алф и да ме разберат.

Попадаме на малък щанд, който продава разни дреболии, но има и 3 табли. Богато украсени. Започваме да се пазарим. Това не е от любимите ми занимания, но съпругата ми иска де си купи табла. Нейна приятелка, с която често играеха табла през зимата, си е донесла подобна табла от Египет – стара и поолющена, на красива и екзотична. Като се приберем двете ще си „мерят таблите“.

Сваляме с 20 процента цената, но се опитваме да я намалим още. Интересно е, че с нас разговаря не собственика на сергията, а неговия съсед. След малко се появява клиент на съседната сергия и момчето ни изоставя и се заема с неговия си алъш-вериш. Идва собственика. Показваме му малки драскотини по таблата и искаме да намали цената. Той си знае добре работата. Отговоря, че това не е недостатък, а свидетелство, че таблата е ръчна изработка. Опитваме отново, но явно сме достигнали „заводската цена“ както каза търговецът. Постоянно повтаря „комшу“ - един от първите въпроси е откъде си и това също определя цената. Допълва таблата с комплект гравирани пулове и накрая поставя в кутията два комплекта ситни зарчета. Спираме пазарлъка и плащаме. Благодарим, пожелаваме приятна вечер и се отдалечаваме.

Може да ви е от полза
Най-добри цени ще получите след 4 часа следобед. Пазаренето е задължително, то е част от удоволствието за местните продавачи.

До края на пазара остават десетина метра. Разглеждаме го до края и се отправяме към хотела. Там някой от приятелите ни са насядали по масите и очакват вечерята. Разглеждат с интерес таблата и питат кога ще играем.

Приключваме бързо с вечерята. След нея нашия домакин Мустафа ни е приготвил изненада, нищо че от два дни знаем за нея. Ще има турска вечер – местна брейк-група и кючеклийка. Всички са се приготвили с фотоапарати и камери и чакаме веселието да започне.

Брейкърите са пет млади турски момчета. В началото на лятото също се танцували тук – някой от спътниците ни са тук за втори път тази година. Танцуват много добре. Показват коренно различна програма от миналия път. Свършват сравнително бързо, Мустафа им дава по 10 лири и те напускат под бурните ни ръкопляскания.


Малко преди да започне танца на момчетата е пристигнала изпълнителката на кючеци – младо момиче, придружени от две по-възрастни жени. Приличат на цигани. И наистина са такива – коя туркиня ще се показва полугола пред друг, освен пред собственият си съпруг. Мустафа се е спазарил с нейния "мениджър" - бащата на момичето. Майка и заедно с още една жена влизат в ролята на бодигардове. Момичето разчита главно на нашите бакшиши - за това сме предупредени отрано.

Започва танца. Ние очакваме огнени ритми и невиждани танци, но момичето танцува вяло. Явно нашия ентусиазъм не е достатъчен. Мустафа става, изчезва за малко в рецепцията и след минута поставя банкнота в сутиена на кючеклийката – иска да ни подскаже какво да правим. Тук започва шоуто според някой, но за мен си беше нов начин на практикуване на най-древната професия. Момичето започва до се навира в скута на мъжете. На някой им харесва, на други – не, но всеки и поставя по някоя банкнота банкнота – кой в презрамката на сутиена, кой по-навътре. След 10-15 минути кълчене „танцьорката“ си тръгва с прилична сума.


С това официалната част свърши. Пускат българска народна музика и няколко жени се хващат на хорото. За малко към тях се присъединява и младата циганка за да покаже, че може да танцува всичко. И наистина може.


От брейкърите ми остана приятен спомен, но друг път бих пропуснал танцувалната проституция.